Александра Маринина - Откраднатият сън

— И какво, изобщо ли не ревнуваш?

— А, защо, ревнувам, разбира се. Но в разумни граници. Разбираш ли, ние с майка ти сме много добри приятели. Да, в нашите отношения няма романтика, но сме живели заедно двайсет и седем години, така че, нали разбираш. Свързва ни приятелство, а на нашата възраст това е много по-важно. Ти май се страхуваш, че семейството ни ще се разпадне?

— Страхувам се.

— Е, какво да се прави. Майка ти или ще получи всичко, което толкова й е липсвало, и ще се прибере, или ще се омъжи в Швеция, след като се разведе с мен. Какво ще промени това лично за тебе? Майка ти няма да бъде в Москва? Ами нея и сега я няма и изобщо не се знае кога ще пожелае да се върне. И после, с ръка на сърцето си признай: наистина ли толкова много се нуждаеш от присъствието на майка си? Извинявай, дете, аз те познавам толкова отдавна, че имам право да кажа едно-друго. Не че толкова ти е нужно майка ти да живее в Москва, просто си засегната, задето тя е готова да живее далече от тебе. А колкото до нас с тебе, ти няма да престанеш да идваш при мен само защото вече не съм съпруг на майка ти, нали така?

— Разбира се, татенце. Ти си ми като роден баща. Много, много те обичам — тъжно каза Настя.

— И аз те обичам, дете. И недей да съдиш майка си. А и мен между другото.

— Знам — кимна Настя. — Ще ме запознаеш ли с нея?

— А трябва ли? — засмя се Леонид Петрович.

— Ами интересно ми е!

— Добре, щом ти е интересно — ще те запозная. Само ми обещай, че няма да се разстройваш.

Настя успя да заспи едва призори. Не спираше да се мъчи да осмисли онова, което бе чула от началника си Гордеев. Милиция, купена от мафията — не беше нещо ново. Но докато това се бе случвало с други, в друго подразделение, в друг град, тя го бе възприемала като факт от обективната реалност, с който човек трябва да се съобразява при анализа на информацията и вземането на решения. А когато това се случва близо до теб, в твоя отдел, с твои приятели, тогава от служебно-аналитичен проблемът става нравствено-психологически, който не може да получи еднозначно решение. Как да работиш по-нататък? Как да се държиш с колегите? Кого да подозираш? Всички ли? И онези, които не са ти симпатични, и другите, към които си истински привързана? И ако забележиш нещо подозрително в поведението на някой служител в отдела, какво да правиш? Да изтичаш при Житената питка, за да докладваш? Или да го притаиш в себе си, замижала и повтаряйки си, че нищо такова не е имало? А може би да се самоотстраниш, като си кажеш, че човек не бива да предава приятелите си дори те да не са прави и нека с тях да се разправят враговете? Тогава кой е врагът тук? Отдел „Личен състав“ ли? Или все пак онзи, който прави услуги на престъпниците в разрез с интересите на правосъдието? Господи, колко много въпроси! И нито един отговор…

В кабинета на следователя от градската прокуратура Константин Михайлович Олшански Настя влизаше за пръв път. Познаваха се отдавна, но се бяха виждали само на „Петровка“, където Олшански идваше често. Той беше умен човек и опитен следовател, грамотен, добросъвестен, мъжествен, но Настя, кой знае защо, не го обичаше твърде. Неведнъж се бе опитвала да проумее отношението си към него, но така и не разбра причините, поради които Олшански не й беше симпатичен. Нещо повече — тя знаеше, че много хора изпитват към него същата неприязън, макар открито да признават неговия професионализъм и висока квалификация.

Външно Константин Михайлович правеше впечатление на непохватен неудачник: смутен поглед, омачкано сако, върху всяка вратовръзка — задължително по някое петънце с неясен произход, далеч невинаги лъснати обуща, очила с чудовищно старомодни рамки. Освен това Олшански се отличаваше с твърде жива мимика и изобщо не контролираше лицето си, особено когато пишеше нещо служебно. Страничният наблюдател едва се сдържаше да не прихне, като гледаше тези невероятни гримаси и изплезения му език. Същевременно следователят беше рязък и неучтив, макар и не често, и колкото и да е странно — най-вече към експертите. Беше луд по криминалистиката, четеше всичко най-ново, включително дисертации и материали от научно-практически конференции, а по време на оглед висеше над главите на експертите със своите немислими изисквания и ги засипваше с най-неочаквани въпроси.

Кабинетът на Олшански беше доста точно отражение на стопанина си: върху полираната повърхност на масичката, долепена до бюрото — кръгове от горещи чаши, върху самото бюро цари пълен хаос, пластмасовият абажур на настолната лампа тъне във вековен слой прах и се е превърнал от яркозелен в мътносив. С една дума — кабинетът не хареса на Настя.