Александра Маринина - Откраднатият сън

След 23 часа в петък настъпва пълно мълчание. Виктория Ерьомина не се обажда на никого от познатите си, не се появява на места, където я познават, но и вкъщи я няма, защото не вдига телефона. А ако все пак си е била вкъщи, но не е вдигала телефона, каква е била причината? И къде е била цяла седмица, от 23 до 30 октомври? Нима е била в толкова дълбок запой, че не се е обадила на никого — нито в работата, нито на любовника си?

Когато Настя „изплува“ от размислите си и от съзерцаването на документите, беше почти осем вечерта. Обади се на Гордеев по вътрешния телефон.

— Виктор Алексеевич, кой води случая с Ерьомина?

— Ти.

Отговорът беше толкова неочакван, че Настя едва не изтърва слушалката. През всичките години, откак работеше в отдела на Гордеев, тя се бе занимавала почти изключително с аналитична работа, но пък по всички случаи, върху които бяха работили детективите на Гордеев. Те бяха, които търчаха, изтърквайки сума ти подметки и получавайки мазоли, да търсят свидетели и доказателства, те бяха, които осъществяваха сложни операции, внедряваха се в престъпни групировки, участваха в задържания на опасни престъпници. Но цялата информация, придобита при това търчане, те — като същински мравки — добросъвестно носеха в кабинета на Каменская и с морна въздишка я стоварваха върху й буквално от прага: Настася сама ще премисли кое как е, кой факт на коя лавичка трябва да се сложи и какво етикетче да му се лепне; тя сама ще прецени доколко може да се вярва на всяко късче информация, доколко тя е сигурна и достоверна, дали тази информация е необходима за някое дело, по което се работи в момента, или може да се задели като „резерв“, а пък ако е необходима, дали може да й се доверят и как могат да я проверят. Настася ще включи компютъра си, който се захранва не с електричество, а с кафе и цигари, и утре или в краен случай вдругиден ще каже какви версии могат да се изградят, кои хора трябва да бъдат разпитани, на какво друго трябва да се наблегне при този разговор и т.н. Всеки месец Настя проучваше всички дела за убийства, тежки телесни повреди и изнасилвания и съставяше за Гордеев аналитично сведение. Благодарение на тези сведения Виктор Алексеевич виждаше не само типичните грешки и недоглеждания при разкриването на тежките престъпления, но и нови и оригинални методи и похвати за събиране на улики и изобличаване на виновните, а най-вече — всичко ново в извършването на самите престъпления: организацията, начините и дори мотивите.

Анастасия Каменская вършеше пипкавата аналитична работа и когато попита началника кой се занимава с делото за убийството на Виктория Ерьомина, очакваше да чуе две-три имена на свои колеги, с които още довечера щеше да се свърже по телефона. Беше готова да чуе всичко, само не и краткото „ти“.

— Може ли да дойда при вас? — попита тя.

— Ще ти се обадя — кратко отвърна Гордеев, от което Настя разбра, че той не е сам в кабинета си.

Когато най-сетне дочака поканата и влезе в кабинета на началника, той стоеше, извърнат към прозореца, и замислено потропваше с монета по стъклото.

— Лошо, Стасенка — каза, без да се обръща. — Някой от нашите хора е нечестен. А може и да са няколко. А може и всичките. Освен тебе.

— Откъде знаете?

— Не съм чул въпроса ти.

— А и аз не съм го задавала. Исках да кажа: защо, освен мене? На какво дължа това доверие?

— Не е доверие, а изчисление. Ти нямаш възможност да бъдеш нечестна, не работиш непосредствено с хора. Може да се окажеш недобросъвестна, но това няма да спаси човека, който би ти дал подкуп. Дори ти да не се сетиш за нещо, да не забележиш нещо важно, къде е гаранцията, че оперативникът, който води случая, също няма да се сети и няма да забележи? Не, детко, ти си опасна с това, което вършиш. А бездействието ти, дори умишленото, не играе роля. Ти не си интересна за рушветчията.

— Е, благодаря ви — кисело се усмихна Настя. — Излиза, че ми вярвате по сметка, а не по любов. Добре де, така да е.

Гордеев рязко се извърна и Настя видя лицето му, изкривено от такава болка, че й стана неудобно.

— Да, вярвам ти по сметка, а не по любов — не смекчи думата той. — И докато не се справим с нещастието си, аз трябва да забравя колко сте ми свестни всичките и колко ви обичам. Мисълта, че някой от вас е лицемер, е непоносима за мен, защото всеки от вас ми е скъп и близък, защото лично аз съм назначавал всекиго на работа, обучавал съм ви, възпитавал съм ви. Всички сте мои деца. Но съм длъжен да зачеркна всичко това в душата си и да се занимавам само със сметки, та обичта и просто доброто отношение да не ми засенчат светлината и да не замъглят очите ми. Отиде ли си лошото — ще се върне обичта. Не по-рано. Сега на въпроса.