Александра Маринина: Откраднатият сън

— Още ли не си се омъжила?

— Дежурният въпрос! — засмя се Настя. — Задаваш ми го всеки път, когато се видим.

— Ами отговорът?

— И той е дежурен. Нали ти казах: в живота ми не се случва нищо ново.

— Но си имаш някого, нали?

— Разбира се. Все същия Льоша Чистяков. И той е дежурен.

Гриневич отмести чашката си и внимателно погледна Настя.

— Слушай, не ти ли се струва, че просто ти е скучно в твоя еднообразен живот? Днес никак не ми харесваш. За пръв път те виждам такава, а пък те познавам не помня откога.

— От двайсет и четири години — подсказа му Настя. — Когато се преместихте в нашия блок, аз бях на девет, а ти — на четиринайсет. Тъкмо трябваше да те приемат в комсомола, но заради преместването беше сменил и училището и ти бяха казали, че си нов човек за тях и не могат да ти дадат препоръка за комсомола. Така че всичките ти съученици ги приеха в осми клас, а тебе — в девети. Ти тогава ужасно се тормозеше.

— Откъде знаеш? — смая се Гриневич. — Тогава не бяхме приятели, ти беше някаква буболечка за мен. Много добре си спомням, че се сприятелихме, когато родителите ни купиха еднакви кученца, от едни и същи родители. А преди това, мисля, дори не бях стъпвал у вас.

— Родителите ти обаче идваха. И все за тебе говореха. И за комсомола, и за онази десетокласничка, и за контролното по физика.

— За какво контролно? — недоумяващо попита помощник-режисьорът.

— Дето не си искал да го пишеш. Взел си горещ душ, измил си си главата и си излязъл само по пижама и бос под снега на балкона, било е през февруари. И там те пипнали родителите ти.

— И после какво е станало?

— Ами нищо. Нали си як като бик, наложило се да пишеш контролно.

— Я виж ти! — разсмя се от сърце Гриневич. — Ами че аз това изобщо не си го спомням. Да не ме лъжеш нещо?

— Няма лъжа, няма измама. Нали знаеш, че имам добра памет. А пък че ми било скучно от еднообразния живот, не си прав. На мен никога не ми е скучно. Винаги имам какво да си мисля, дори при този еднообразен живот.

— И все пак ми се виждаш кисела, Настася. Да не те е обидил някой?

— Ще ми мине. — Тя тъжно се усмихна. — Умора, магнитни бури, парад на планетите… Всичко ще ми мине.

Какво по-нелепо от отпуска през ноември? През снежните месеци човек може да кара ски, през март и април живителното слънце на Кавказките минерални бани ще влее сили в заслабналото от зимната авитаминоза тяло, да не говорим пък за отпуска от май до август, септември и октомври са най-хубавият сезон по крайбрежията на топлите южни морета, но какво да правиш през ноември? Ноември е най-безрадостният месец, когато златната прелест на есента вече е изчезнала и неотвратимостта на дългите тъмни студени дни става очевидна до болка. Ноември е най-тъжният месец, защото дъждът и калта, които през март и април са предвестници на топлината и удоволствието, в предзимния период навяват тъга и униние. Не, нито един разумен човек не би си взел отпуска през ноември.

Старшата оперативна пълномощничка от следствения отдел при Московското градско управление на МВР, майорът от милицията Анастасия Павловна Каменская, трийсет и три годишна, с образование висше юридическо, беше напълно здравомислещ човек. И въпреки това тя си взе отпуска именно през ноември.

Разбира се, тази есенна отпуска бе замислена по съвсем друг начин. Настя за пръв път през живота си отиде в санаториум, и то много скъп санаториум, с прекрасно обслужване и лечение. Но след две седмици си тръгна оттам, защото в същия санаториум стана едно убийство, заради което тя бе принудена да влезе в сложни заплетени отношения — отначало с местния следствен отдел, а после и с местната мафия. А когато убийството, на пръв поглед нищо особено, бе разкрито, то повлече подире си такава верига от чудовищни престъпления, че Настя побърза да напусне гостоприемния санаториум, без да дочака арестуването на основните действащи лица, каквито се оказаха някои нейни добри познати. И ето резултата — ноември, отпуска, развалено настроение, отвратително самочувствие, с една дума — от лошо по-лошо.

Настя излезе от театъра и бавно пое към метрото, като се опитваше, преди да се качи във вагона, да реши накъде ще пътува: към къщи или към дома на втория си баща. Успя да вземе решение, но твърде своеобразно: тръгна към работата си. Защо — и тя не знаеше.

Колкото и да е странно, началникът на Настя, Виктор Алексеевич Гордеев, се оказа на работното си място, ето защо излезе, че смахнатият й замисъл ще се осъществи. Ако Гордеев не си беше в кабинета, кой знае как щяха да се извъртят нещата. Но Виктор Алексеевич седеше зад бюрото си и съсредоточено гризеше рамката на очилата си, което беше признак за дълбок размисъл.