Луиза Пенни - Сенки в снега

— Радвам се, че размислихте.

Мъжете се здрависаха.

— Имах нужда от време, за да взема решение. Мадам Макуъртър също ме помоли да дойда, за да играя ролята на… един вид безпристрастен посредник между тях и вас.

Ланглоа се усмихна.

— Според нея е необходим такъв човек?

— Е, вие самият също искахте нещо такова, нали?

Инспекторът кимна.

— Да, вярно е. Благодарен съм, че дойдохте, но се питам дали можем да поддържаме отношенията си неофициални? Да приемем, че сте консултант. Как ви се струва? — Ланглоа хвърли поглед зад себе си. — Искате ли да огледате?

— S’il vous plaît.

Сцени като тази бяха ежедневие за главния инспектор. Екип от специалисти в начален етап на събиране на доказателствен материал, който след време щеше да докаже вината на някой мъж или жена, извършил убийството. Съдебният лекар все още бе там. Младият медик, който тъкмо се изправяше, бе изпратен от болница „Отел Дийо“, където бе кабинетът на завеждащия отделението по патология на Квебек. Той не беше главният патолог, който бе познат на Гамаш. Все пак бе лекар и ако се съдеше по хладнокръвието му, имаше достатъчно опит.

— Нанесен му е удар в тила с онази лопата там — посочи лекарят към полузаровеното сечиво в близост до тялото. Говореше на инспектор Ланглоа, но хвърляше погледи към Гамаш. — Общо взето е ясно. Ударен е няколко пъти. Взех проби и трябва да изследвам тялото по-обстойно в кабинета си, но не изглежда да има други травми.

— Кога е станало? — попита Ланглоа.

— Преди дванайсет часа, плюс-минус един час. Имаме късмет, че средата е стабилна. Няма дъжд или сняг, нито колебания в температурата. По-късно ще имам по-точни данни.

Мъжът се обърна, събра инструментите си и кимна на инспекторите. Но вместо да си тръгне, се поколеба и се озърна из мазето.

Сякаш не му се искаше да си ходи. Когато Ланглоа впери поглед в него, младият лекар за миг изгуби самообладание, но бързо се окопити.

— Бихте ли искали да остана?

— Защо? — попита детективът с хладен тон.

Но патологът упорстваше:

— Знаете защо.

Тогава инспектор Ланглоа извърна цялото си тяло към него и го подкани да продължи:

— Кажете.

— Ами… — заекна лекарят — в случай че откриете още нещо.

Гамаш усети как колегата му се напряга. Наведе се към него и прошепна:

— Може би е добре да остане.

Ланглоа кимна отсечено с каменно изражение на лицето. Съдебният лекар отстъпи от осветеното петно и прекрачи рязката граница с тъмнината. Там зачака.

За всеки случай.

Всички в помещението знаеха за кой случай става дума.

Главният инспектор от Sûreté du Québec се приближи към тялото. Ярката светлина не оставяше нищо на въображението. Заливаше с ослепително сияние мръсните дрехи на човека, сплъстената дълга бяла коса, изкривеното в гримаса лице. Ръцете в пръстта, стиснати в юмруци. Ужасяващите рани на главата.

Гамаш коленичи.

Да, нямаше никакво съмнение. Екстравагантните черни мустаци в пълен контраст с бялата коса. Рошавите вежди, които бяха любими на карикатуристите в политическите вестници. Месестият нос и пронизващите, почти налудничави сини очи. Дори след смъртта погледът на мъжа бе все така обезпокоителен.

— Огюстен Рено — произнесе Ланглоа. — Без съмнение.

— А Самюел дьо Шамплен?

Гамаш изрече на глас онова, за което всички в помещението, в избата, в цялата сграда, си мислеха. Но никой не смееше да каже. Това беше въпросният случай.

— Има ли следи от него?

— Още не — отвърна колегата му мрачно.

Защото там, където отиваше Огюстен Рено, беше и още някой.

Самюел дьо Шамплен бе мъртъв от почти четиристотин години, но Огюстен Рено бе здраво вкопчен в него.

Шамплен, който бе основал Квебек през 1608 година, бе отдавна починал и погребан.

Но къде?

Това бе голямата загадка, която не даваше мира на квебекчани. През вековете те някак си бяха загубили своя основател.

Знаеха къде почиват доста по-незначителни личности от началото на седемнайсети век — лейтенанти и капитани от войската на Шамплен. Бяха изровили и отново погребали останките на безброй мисионери. Пионери, земеделци, монахини — гробовете на всички онези първи habitants 39 39 Заселници (фр.). — б.пр. бяха известни. Ученици, свещеници, туристи и екскурзоводи посещаваха паметните им плочи в празнични дни. Имена като Ебер, Фронтенак и Мари де л’Енкарнасион 40 40 Луи Ебер (1575-1627) — смятан е за първия канадски аптекар. Луи дьо Буад, граф Фронтенак (1622-1698) — френски военен и царедворец, губернатор на Нова Франция. Мари де л’Енкарнасион (1599-1672) — френска католическа монахиня и мисионерка, създателка на Ордена на урсулинките в Нова Франция. — б.пр. живееха в сърцата на квебекчани. Носеха се легенди за техните самоотвержени и смели постъпки.