Луиза Пенни: Измамна светлина

— Горките птици — заяви Гамаш и събеседникът му се засмя. Докато наблюдаваха, от пансиона излезе Брайън. Махна на Пино, кимна на Гамаш и тръгна през затревения площад, за да седне до старата поетеса.

— Да не би неволно да търси смъртта си? — попита Арман Гамаш. — Или го привличат ранените?

— Нито едно от двете. Привлича го изцелението.

— Тук би се вписал добре — отбеляза главният инспектор и обходи с поглед селото.

— Мястото ви харесва, нали? — обърна се Тиери към едрия мъж.

— Така е.

Спряха и се загледаха в Брайън и Рут — седнали един до друг и очевидно потънали в собствените си светове.

— Навярно много се гордеете с него — рече Гамаш. — Невероятно е, че момче с такова минало е в състояние да се изчисти от алкохола и наркотиците.

— Радвам се за него — призна съдията. — Но не се гордея. Нямам заслуга за постиженията му, та да се гордея.

— Мисля, че проявявате излишна скромност, сър. Предполагам, че не всеки наставник може да се похвали с подобен успех.

— Наставник? — каза Тиери. — Аз не съм негов наставник.

— Тогава какъв сте? — попита Гамаш, като се опита да прикрие изненадата си. После отмести поглед от върховния съдия към татуирания младеж на пейката.

— Негов довереник. Той е мой наставник.

— Моля? — изрече главният инспектор.

— Брайън е мой наставник. Той е чист от осем години, а аз само от две.

Детективът отмести поглед от изискания Тиери Пино, облечен със сив панталон от мека каша и лек кашмирен пуловер, към младежа с бръснатата глава.

— Знам какво си мислите, господин главен инспектор, и сте прав. Брайън е много търпелив с мен. Приятелите му редовно го вземат на подбив, като го видят с мен на публични места. Заради костюмите, вратовръзките ми и прочее. Много е неловко.

Тиери се усмихна.

— Не си мислех точно това — призна Гамаш. — Но нещо подобно.

— Нали не мислехте наистина, че аз съм негов наставник?

— Е, и през ум не ми мина, че може да е обратното — заяви инспекторът. — Нямаше ли…

— Някой друг? — отгатна въпроса Тиери. — Имаше, но аз избрах Брайън по лични причини. И съм му много признателен, задето прие да ми стане наставник. Спаси ми живота.

— В такъв случай и аз съм му признателен. Моля за извинение.

— Нима искате да изкупите вината си, господин главен инспектор? — попита съдията и се ухили.

— Точно така.

— Тогава приемам.

Продължиха разходката си. Беше по-зле, отколкото Гамаш бе очаквал. Често се бе питал кой е наставникът на върховния съдия. Някой от Организацията на анонимните алкохолици, разбира се. Друг алкохолик с много голямо влияние върху много влиятелен човек. Но и през ум не му беше минало, че Тиери Пино би избрал скинар за свой ментор.

Трябва да е бил пиян, помисли си детективът.

— Давам си сметка, че превишавам правата си… — започна.

— Тогава не го правете, господин главен инспектор.

— Но това не е обичайна ситуация. Вие сте важна личност.

— А Брайън не е?

— Разбира се, че е. Но освен това е и осъждан престъпник. Млад мъж с минало на наркоман и алкохолик, убил момиченце, докато шофирал в пияно състояние.

— Какво знаете за този случай?

— Знам, че признава вината си. Чух го от устата му. И знам, че е лежал в затвора за това.

Обикаляха мълчаливо затревения площад. Дъждът от предишния ден се издигаше като мъгла, докато утринният въздух постепенно се затопляше. Беше още рано. Малцина се бяха надигнали. Само мъглата и двамата мъже, които обикаляха в кръг около високите борове. И Рут и Брайън на пейката.

— Момиченцето, което той уби, беше моята внучка.

Гамаш спря.

— Вашата внучка?

Тиери също спря и кимна.

— Ейми. Беше на четири. Сега щеше да е на дванайсет. Ако не се беше случило. Брайън лежа в затвора пет години. В деня, когато излезе, дойде у дома. И се извини. Ние не приехме прошката му, разбира се. Казах му да се маха. Но той продължи да се връща. Косеше моравата на дъщеря ми, миеше колата. Признавам, че бяхме занемарили много от тези домашни задължения. Аз пиех сериозно и бях безполезен. Но Брайън започна да прави всички тези неща — за момичето ми и за нас. Веднъж седмично се появяваше и се залавяше за работа. Без да обели и дума. Просто свършваше всичко и си тръгваше.

Съдията отново тръгна, а Гамаш го настигна.

— Един ден, около година по-късно, започна да ми говори за проблема си с алкохола. Разказа защо започнал да пие и как се чувствал. Аз се чувствах по абсолютно същия начин. Не му го казах, разбира се. Не исках да призная, че имах нещо общо с това ужасно същество. Но Брайън разбра. Един ден ми каза, че отиваме да се разходим с колата. И ме заведе на първата ми сбирка на анонимните алкохолици.