Майкл Коннелли - Дълга тъмна нощ

Все още в неведение Балард реши да премине по същество.

— Работя тук в Късното шоу — поясни тя. — Някои нощи си заслужават безсънието, някои — не. На моя лейтенант му харесва да имам случай като хоби, за да съм ангажирана с нещо.

— Не разбирам — каза Сото. — Какво общо има това с мен? В момента съм…

— Да, предполагам, че сте заета. Все пак сте в групата по тормоза. Но точно затова ви се обаждам. Един от вашите неразрешени случаи — по който не работите заради текущите ви ангажименти, — та, питах се дали да не се пробвам в него.

— За кой случай говорим?

— Дейзи Клейтън. Петнайсетгодишна, убита на…

— Познавам случая. С какво ви заинтригува?

— Навремето е бил голям случай. Чух няколко униформени да разговарят за него, извадих каквото намерих и се заинтересувах. Ако си представям нещата правилно, работата ви в тази работна група не ви оставя много време за него.

— И искате да се пробвате?

— Естествено, нищо не обещавам, но… да, искам да поработя по случая. Ще ви държа информирана — все пак случаят си е ваш. Просто ще поразпитам тук-там.

Балард вече беше на шосето, но не помръдваше. Ровенето из кашоните я бе вкарало в най-голямото сутрешно задръстване. Знаеше също така от личен опит, че предстои да задуха утринният бриз и щеше да й се наложи да гребе срещу него и вълнението, което той щеше да донесе. Така че, изглежда, пропускаше удобния прозорец.

— Вече минаха девет години — каза Сото. — Не съм сигурна, че улицата може да донесе нещо полезно. Особено по време на нощната смяна. Ще въртите на празен ход.

— Да, може би — призна Балард. — Но все пак говорим за моето време. Договорихме ли се, или не?

Нова дълга пауза. Предостатъчно време Балард да премести вана си на цели метър-два.

— Трябва да знаете още нещо — каза накрая Сото. — Има още един човек, който работи по случая. Той е извън управлението.

— Така ли? — престорено се заинтересува Балард. — И кой е той?

— Старият ми партньор. Казва се Хари Бош. Вече се пенсионира, но… държи да се занимава с нещо.

— Аха, един от онези ли? Окей… Нещо друго, което трябва да зная? Този случай от неговите ли е?

— Не, но познава майката на жертвата. Прави го заради нея.

— Е, добре че го научих.

Балард започваше да се ориентира, но това беше и целта на обаждането й. Разрешението да работи по случая бе най-малката й грижа.

— Ако разбера нещо, ще ви информирам — обеща тя. — И ще можете да се присъедините към въздаването на справедливостта.

Стори й се, че чува приглушено засмиване.

— Балард — тихо добави Сото. — Казах, че знам коя си. Знам също и кой е Оливас. Нали се сещаш… работя с него. Искам да ти кажа, че ценя онова, което си направила, и съм наясно, че си платила цената. Просто исках да ти го кажа.

— Радвам се — каза Балард. — Ще ви държа в течение.

От Съдебната палата на Сан Фернандо до стария затвор, където Бош работеше с документацията, беше само една пряка. Той извървя разстоянието бързо, с пружинираща походка, заповедта за обиск беше в ръката му. Съдия Атикъс Финч Ландри я бе прочел и бе задал на Бош няколко формални въпроса, преди да се подпише за одобрение. Сега Бош бе овластен да извърши огледа и да намери куршума, което щеше да доведе до арест и може би до приключване на друг случай.

Сви по прекия път през заграждението на службата за комунални услуги на града и излезе на задната врата на стария затвор. Вкара ключа си в катинара на някогашния изтрезвител, където папките на неразрешените случаи се съхраняваха на метални лавици. Установи, че е забравил да заключи, и се смъмри наум за пропуска — това беше нарушение както на собствените му правила, така и на правилника на участъка, защото папките трябваше да се съхраняват под ключ. А Бош държеше документацията по бюрото му да е защитена, макар да ставаше дума за четирийсетминутно излизане до Съдебната палата, която се намираше буквално под носа му.

Мина зад импровизираното си бюро — стар дъсчен плот, положен върху две купчини с папки — и седна. И веднага забеляза извития кламер върху капака на затворения му лаптоп.

Вгледа се в него. Определено не го беше оставял там.

— Забравил си го.

Бош вдигна поглед. Жената — детектив — от изтеклата нощ в участък „Холивуд“ беше яхнала напречно старата пейка, вместена между отрупаните с папки стелажи. Беше останала скрита от полезрението му, когато бе влязъл. Погледна към отворената врата. Катинарът висеше на веригата.