Александра Маринина - Светлият лик на смъртта

— Пускат ли при него?

— Нас ще ни пуснат — уверено обеща Юра. — Ще се промъкнем. С нашата безумна работа всички в института „Склифософски“ отдавна са ни приятели. Да мина ли да те взема?

— Аха. Ще бъда готова след половин час.

— Готово, тръгвам.

Сутрешните тежки за пътния трафик часове още не бяха настъпили и те дори с раздрънканата кола на Коротков успяха да стигнат до института доста бързо. Юра наистина имаше тук много познати и това им позволи да влязат в стаята на Селуянов в непозволен час. Горкият Коля лежеше, целият в гипс, но когато видя приятелите си, започна да се усмихва и майтапчийски да им намига. Нищо не можеше да го лиши от вродения му оптимизъм.

— Абе какво направи ти, Колян? — започна вместо поздрав Коротков. — Та ти се славиш сред цялата московска милиция с безопасното си шофиране. Какво толкова ти се случи?

— Да знаете, че всички сме глупаци и аз съм най-големият. Всъщност бях се забързал да ви съобщя именно това, преди да сте вкарали в един и същи кабинет дъщерята на Цуканова и всички останали действащи лица. Как можахме така бездарно да проведем проверката? Всички сме за убиване.

— Абсолютно прав си — съгласи се Настя. — И ние си имаме кусури. Страхувахме се да не подплашим Загрьобина, затова не я закачахме и не проверихме документите й. Проверихме само чрез адресното бюро — не била регистрирана в Москва. Можехме да поискаме паспортните й данни и от фирмата, където работа, но повтарям: страхувахме се да не я подплашим.

— На ви сега страхове! — изхъмка Селуянов. — Е, как мина снощи? Катастрофално ли беше?

— Тежичко беше — призна Настя. — През цялото време на ръба на провала. Просто да се чудиш как всички те издържаха и не се развихриха. На няколко пъти имах чувството, че ей сега ще започне масово сбиване. Защото госпожицата не си пестеше приказките, тръсна им всичко, което мисли за тях, право в очите. Май изпитваше някакво особено удоволствие от това. Дербишов едва не се гътна от ужас. Защото е бил сигурен, че Наталия изпитва добри чувства към него, че го разбира. Представяте ли си как се е почувствал, когато чу, че толкова години тя го е следила и тихомълком е крояла планове как да си разчисти сметките с него, хем най-жестоки, както си го е заслужил. А спрямо Широкова направо бълваше псувни. Костя обаче е голяма работа! През цялото време държеше ситуацията под контрол, нито за секунда не я изпусна. След снощния спектакъл го уважавам още повече от преди.

В стаята надникна една сестричка — познатата на Коротков.

— Граждани детективи — зашепна тя, — изчезвайте оттук, идва завеждащ отделението.

— Вече изчезваме — отговори Коротков. — Коля, какво да ти донесем? Ще дойдем довечера, когато ще пускат всички.

— Нещо за хапване и нещо за четене — бързо отговори Селуянов. — Хем по повечко от всичко. И се обадете на Валюшка — тя сигурно вече си мисли, че ме е загубила.

Настя и Юра излязоха от болницата и се запътиха към „Петровка“. Започваше новият работен ден, в който щеше да има нови престъпления, нови трупове и нови убийци и на тях нямаше да им остане свободно място в душата за емоции и красиви вълнения.

Владимир Алексеевич Стрелников пътуваше за работа, когато мобилният му телефон, оставен на съседната седалка, пропя мелодията си.

— Володя, аз съм — чу той гласа на Генадий Леонтиев.

— Да, Гена, добро утро — отвърна Стрелников, без да откъсва поглед от пътя.

— Володя, аз… Дори не знам какво да кажа… Благодаря ти.

— Няма за какво.

— Не, има за какво. Ти ме спаси. Ти пое моята вина. Защо го направи? Ние със Славка мълчахме, можеше и ти да премълчиш. Защо го каза?

— Така трябваше, Гена, нима не разбираш? На Славка му беше все едно, защото Лара вече я няма. А аз фактически съм в развод. Ако всички бяхме премълчали, твоята Анюта чак до смъртта си щеше да се измъчва от подозрения, че именно ти тогава… Е, с една дума — разбираш ме. Някой от нас трябваше да поеме вината — или Слава, или аз. Слава нищо не каза, затова трябваше да го направя аз. Повярвай ми, така е по-добре.

— Да, така е по-добре. Но е по-добре за мен. А за теб? Та ти не си го направил, направих го аз, а всички ще си мислят, че ти… Надежда… Володя, какво друго мога да ти кажа освен благодаря? Още не са измислени думи, с които да изразя какво направи за мен.

— Престани, моля ти се. Нали сме приятели? А за какво са приятелите, ако не за да си помагат? Край, Гена, стига по този въпрос! Ще се чуем пак довечера.