Александра Маринина - Светлият лик на смъртта

Тя погледна часовника. Девет без три минути. Сега трябваше да докарат сина на Стрелников заедно с неговата нерегистрирана никъде приятелка Загрьобина. Каква радост за Владимир Алексеевич…

Селуянов беше надул скоростта до дупка, надявайки се да стигне в прокуратурата, преди там да закарат двойката комарджии. Предположенията му се бяха оправдали! Усещаше, усещаше, че нещо тук не е наред! Ама защо беше такъв глупак, че не се сети по-рано и не провери?

Асфалтът беше мокър и той все пак трябваше да кара безопасно. Коля разбираше, че му остава съвсем малко време. Никак не му се искаше да се обажда на Олшански от телефонна кабина, такива сведения трябва да се съобщават на четири очи, навън от кабинета на следователя, но май нямаше изход. Вече виждаше, че няма да успее да стигне до девет в прокуратурата. Може би все пак да опита да го направи?

Николай взе решение. Предстоеше му да мине през две отвратителни кръстовища и по Големия каменен мост, където беше възможно да попадне на задръстване. Щеше да види каква е обстановката там и ако не минеше веднага, тогава щеше да потърси телефонна кабина. На около двеста метра преди първото коварно кръстовище Селуянов видя, че пътят е достатъчно свободен, колите минават на зелено и увеличи скоростта с надежда да успее да премине, преди да светне червеният светофар. И щеше да успее, ако асфалтът не беше толкова мокър…

Точно в двайсет и един нула нула на вратата на Олшански се почука.

— Разрешете да въведа лицата, Константин Михайлович.

— Въведете ги.

Вратата се отвори и придружени от тримата оперативни работници, в кабинета влязоха Александър Стрелников и неговата приятелка. Настя ги виждаше за пръв път. Момчето наистина беше слабичко и ниско на ръст, с дълга коса, прихваната с кожена връзка. Наталия Загрьобина беше с половин глава по-висока, с поразвлечени дънки и свободен пуловер до коленете, който напълно скриваше очертанията на фигурата й.

— Саша?! — възкликна Стрелников-старши.

— Наташа?! — почти прошепна Дербишов.

И в този момент Настя разбра всичко. Но вече беше късно. Не биваше да уреждат тази среща! Какво щяха да правят сега? Нямаше връщане назад — те вече се бяха видели. Олшански мълчаливо оглеждаше присъстващите и по напрегнатата му физиономия Настя виждаше, че и той бе започнал да се досеща. Значи истинската жертва на всичко, което се случваше, е трябвало да стане Виктор Дербишов, а не Стрелников. Мила Широкова е била само средство за постигане на целта, случайно попаднало подръка на убиеца. Но защо Загрьобина? Нали нейното фамилно име е Цуканова…

— Е, какво, пръчове такива — разнесе се грубият, насмешлив глас на младата жена, — гледам, всички сте се събрали тук? Може би между другото ще обсъдим и кой е изнасилил майка ми?

Настя улови слисания поглед на един от оперативните работници и бързо кимна. Ситуацията явно излизаше от контрол, можеше да се очаква всичко, включително ръкопашен бой и инфаркти. Най-добре щеше да е момчетата да останат до вратата, за всеки случай.

— Да продължим — каза следователят, който бе възвърнал хладнокръвието си. — Наталия Александровна, Александър Владимирович, моля, седнете. Ето на онези столчета, ако обичате. Предполагам, че се познавате, не е нужно да ви представям един на друг.

Саша Стрелников послушно седна на стола, посочен му от Олшански, а Наталия остана права, местейки злобно-присмехулния си поглед от Стрелников-старши към Томчак и Леонтиев.

— Наталия Александровна — търпеливо повтори Олшански, — седнете, ако обичате.

— Ще постоя права — небрежно тръсна тя.

Краткият поглед, който следователят хвърли към застаналите до вратата оперативни работници, беше достатъчно красноречив. Единият от тях направи крачка към Загрьобина, внимателно я хвана за рамото и я побутна към свободния стол. И в същата секунда отхвърча настрани като досадно пале. При това на Настя й се стори, че Загрьобина дори не се помръдна — толкова леко и незабележимо беше движението, което направи. Още една догадка се мерна в главата й и Настя наведе очи, за да разгледа обувките на младата жена. Именно: малко, спретнато краче, при ръст метър и седемдесет и пет сантиметра номерът на обувките обикновено е по-голям. Впрочем смята се, че малкият крак е признак на аристократизъм. Сега е ясно какво се е случило на мястото, където бяха намерили удушената Широкова. Ясно защо Настя толкова се измъчи, докато се опитваше да разбере каква тежест е носела Мила…