Александра Маринина - Светлият лик на смъртта

Беше много способно момиче, без усилия завърши института, беше на ти с икономиката, програмирането и два чужди езика. С лекота успя да си намери добре платена и престижна работа. Но Наташа поделяше интелектуалните си способности между следването — и после работата — и кроенето на плана за премахване на омразния Дербишов от този свят. Тя измисляше безброй варианти, ала само едно я възпираше да ги изпълни: майка й. Майка й толкова го обичаше. Тя не би могла да живее без него.

Така и излезе. Поредното увлечение на тоя пръч, както го наричаше наум Наташа, доведе до скъсването му с Надежда. Майка й, и без това неуравновесена и склонна към продължителни депресии, съвсем се скапа. Тя продължаваше да ходи на работа и да се грижи за децата, но у нея угасна онова огънче, което някои наричат желание за живот. Надежда престана да се грижи за себе си, можеше да седи с часове, вперила очи в една точка, и без да реагира на присъствието на сина си и дъщеря си, дълго тихичко плачеше. А после се случи това, което се случи. Животът без Дербишов се оказа непоносим за нея.

Сега ръцете на Наташа бяха развързани. Тя не бързаше. Та нали бе чакала толкова години! Нека нейното отмъщение да бъде бавно и мъчително сладко. Докато тя обмисляше поредния вариант, свързан включително и с новата любовница на Дербишов, заради която той бе напуснал майка й, ситуацията се промени. Виктор се раздели и с тази жена. Сега той нямаше постоянни приятелки, сменяше ги толкова често, че Наташа не успяваше да нагоди съответно плановете си. През цялото това време тя старателно се държеше приветливо и дружелюбно с Виктор, за да има възможност да общува с него и да държи ръката си на пулса.

Най-сетне измисли какво и как да направи. Подбра ключ за неговата пощенска кутия и започна внимателно да следи постъпващата в нея кореспонденция, като търсеше най-подходящата кандидатура за първото си действие. Според замисъла на Наташа Цуканова действията трябваше да бъдат няколко. За да е сигурен ударът, и то да подхожда за най-висшата мярка. Идеята да приеме облика на хомосексуалист й хрумна, след като прочете един криминален роман. В него млада жена при извършване на престъпление се обличаше с мъжки дрехи, а свидетелите, които я бяха видели, казваха, че момчето беше някак странно, изглеждаше като гей. Именно това наведе следователя от книгата на мисълта, че престъпникът не е бил момче хомосексуалист, а преоблечена жена. Наташа творчески преработи интересната находка. Жена, която се представя за обикновен мъж, е лесно да бъде разобличена. Докато жена с развита мускулатура и превързани със специален бандаж гърди, която се прави на хомосексуалист, е много по-трудна за разобличаване. Гладката женска кожа е невъзможно да бъде сбъркана с кожа на мъж, дори той току-що да се е избръснал. Ако намаже лицето си с дебел пласт фон дьо тен, представяйки се за хомосексуалист, всички ще мислят, че под този пласт има синкава от бръсненето кожа. Мъжка, а не женска. И широката риза с къдрави плисета, скриваща очертанията на фигурата и малките й по природа гърди, ще бъде съвсем на място. И никой няма да се учудва на женствеността на движенията й. И превзетият писклив глас ще изглежда напълно естествен. Да, колкото повече мислеше, Наташа все повече се уверяваше, че най-лесно ще й бъде да се скрие под облика на женствен мъж.

Тя редовно проследяваше мадамите, които изпращаха писма на Дербишов. Вземаше от кутията кореспонденцията му, обикаляше адресите, следеше жените, които искаха да се запознаят с Виктор, събираше сведения за тях. Но те все не подхождаха за нейния замисъл, затова Наташа връщаше писмата в кутията. Искаше й се да намери истинска развратна уличница, водена от своята похот и търсеща леки развлечения. Такава като самия Дербишов. Но намираше все писма от прилични интелигентни дами с неуреден личен живот. При цялата й жестокост сърце не й даваше да посегне на такава. Защото знаеше, че ще трябва да извърши убийство.

Най-сетне в ръцете й попадна писмото на Людмила Широкова. Докато я следеше, Наташа видя до Широкова човек, чието лице й се стори познато. Красив, добре облечен мъж на четирийсет и пет — четирийсет и седем години. След няколко минути си спомни къде го бе виждала. На една снимка. На онази снимка, заради която майка й веднъж едва не скъса с Дербишов. Наташа винаги беше подслушвала, не можеше да си откаже това удоволствие, затова знаеше, че един от мъжете на тази снимка е неин баща. Тя на няколко пъти се бе опитвала да научи от майка си кой е баща й, но майка й бе реагирала болезнено на този въпрос, беше се затваряла в себе си, беше се разплаквала и сърцето на Наташа се късаше от мъка заради нея. Любопитството беше много силно, но обичта към майка й се оказа по-силна и Наташа разбра, че не може да настоява повече. А после, по време на бурната разправия между майка й и Дербишов, тя чу как е станало всичко. Чу, но не се издаде, че знае. Просто го прие за сведение и го запомни. И оттогава често, когато вкъщи нямаше никого, вадеше албума и дълго се взираше в снимката. Някой от тях беше неин баща. Но кой? Кой?