Александра Маринина - Стечение на обстоятелствата

— Е, контрольоре, убеди ли се? — подигравателно попита. — А сега измий съдовете и направи на дамата кафе. И за да сме квит, покажи ми и ти документите си.

— Ще минеш и без това — промърмори Гала, като бавно започна да събира вещите от масата и да ги пъха в чантата й.

— Имаш ли си все пак име? Нали цяла нощ ще си говорим?

— Имам си някакво. Избери си което ти харесва — Вася, Петя…

— Харесва ми Емануил, по-изискано е. Може ли да те наричам Емануил?

— Както щеш ме наричай. С коя гъба да измия съдовете?

Гала пусна чиниите и вилиците в мивката, с привичен жест откачи от кукичката една престилка и си я завърза.

— О-о не, домакине мой, Емануил изобщо не ти подхожда. Сетих се! Ще те наричам Михрютка. Става ли?

— Какво прави тя?! — ужаси се Коротков. — Защо го дразни? Ще го изкара от кожата му. Ще я пребие от злоба. Намерила с кого да си прави майтап, та той е наемен убиец. Луда!

— Бедата е там, че ние не знаем дали това е истинският убиец. Да се надяваме, че тя ще ни подскаже по някакъв начин. Намери ли Ларцев?

— Никъде го няма — нито вкъщи, нито на работа.

— Обажда ли се на родителите му?

— Обаждах се. Нищо не знаят.

— А на родителите на жена му?

— Тя е от Куйбишев. Родителите й живеят там.

— Ама че немърливец!

Гала разля димящото кафе в чашките. „Ако изключим всичко останало, животът понякога може да бъде много приятен — мислеше си той. — Чиста и уютна кухня, красива жена в изящен пеньоар, силно горещо кафе, спокоен разговор — цяла семейна идилия. Защо в моя живот няма място за такива неща?…“

— Достатъчно захар ли съм ти сложил? — попита, когато Настя отпи от кафето си.

— Точно по вкуса ми е, благодаря. Подай ми цигарите, ако обичаш.

Гала й подаде кутията и запалката, след това премести пепелника по-близо до нея. Докато си вадеше цигара, той неволно се залюбува на дългите й пръсти с безупречен маникюр.

— Ти не пушиш ли? — изгледа го косо Настя, всмуквайки дима.

— Не, и никога не съм пушил. А ти защо се тровиш, като ти е слабо сърцето?

— Я си гледай работата.

Настя завъртя цигарата си и очерта във въздуха някаква неразбираема фигурка.

— На никого не му трябва моето здраве. И аз самата на никого не трябвам. Нямам мъж, нито деца. Родителите ми са далеко, може и да са ме забравили вече. Какво ме чака? Самотна старост в старчески дом. Много весела перспектива. По-добре да не доживея до старостта.

Гала усети, че не се шегува. В очите й се беше появила истинска болка.

— Все още можеш да се омъжиш отново. Умна си, красива си, богата. Защо си слагаш кръста?

— Да се омъжа? Вече приключих с брака. Свикнах да бъда сама. По-спокойно е, когато разчиташ сам на себе си. В тоя шибан живот на никого вяра да нямаш, само на себе си. Не е ли така?

— Може би — съгласи се Гала.

— Ето, виждаш ли? — удовлетворено заключи тя. — И ти си същият вълк единак. Защото знаеш, че така е по-сигурно.

Гала мълчеше. След напрежението през последните дни му се искаше да се отпусне поне за малко. Просто да поседи в уютната кухня, да си поговори с рижата Лариса за каквото и да било, да си поговори без преструвки, искрено, сърдечно, топло.

— Той е убиецът — решително каза Гордеев. — Има ли други мнения?

— Аз смятам, че трябва да го задържим, докато не е станало късно — обади се Доценко.

— А аз пък мисля, че трябва да ги оставим да си побъбрят — възрази Коротков. — Обстановката е напълно спокойна. Може да научим нещо интересно.

— Но тя е сама с убиеца! — не се сдържа Миша. — Как можете да сте толкова спокойни?

— Той също е сам с Анастасия. Това нищо ли не ти говори? Ще изчакаме — резюмира полковникът.

Изпиха и второто си кафе. Настя смени позата и започна да разтрива изтръпналия си от неподвижното седене крак. Повече от час си говореха спокойно, дружелюбно, обсъждайки предимствата и недостатъците на различни марки автомобили, коняци, морски курорти. Настя се вглеждаше в лицето на събеседника си и се учудваше на неговата обикновеност и своеобразна привлекателност. „Кой беше казал, че очите на убийците били празни и студени? Това са глупости — мислеше си. — Нормален мъж, с нормални очи, с приятна усмивка. Спокоен, сериозен, сякаш се намира на работа. Е, в действителност той наистина е на работа. Време е — реши тя. — Сменяме тактиката. Достатъчно си почина.“

— Слушай, Михрютка, вониш на пръч. Не се ли къпеш?

Преходът от дружелюбност към сарказъм беше толкова рязък, че Гала чак се сепна и се изчерви.