Александра Маринина - Стечение на обстоятелствата

На времето, когато той — недоучил студент по медицина — се срещна с „кръстника“ си, като наивен глупак си помисли, че животът в престъпната организация е един вечен празник. Огромните пари, които му плащаха за изпълнението на една-две поръчки годишно, му позволяваха да води напълно осигурен живот — през лятото да ходи на море, да си купува най-скъпите курви, да пие хубав коняк. Но с течение на годините все по-ясно съзнаваше, че ако иска да получи нова поръчка, трябва да живее скромно, незабележимо и предвидливо. Самотата беше цената на тези големи пари. Гала знаеше, че когато умре, никой няма да тъжи за него. Дори никой няма и да забележи, че него вече го няма. Струваше ли нещо такъв живот, та да съжалява за него? И от затвора не се плашеше. Винаги имаше под ръка една спасителна таблетка, която да му спести следствието и съда.

Но въпросът на Настя го свари неподготвен. Защо трябваше да обсъжда тези неща с една напълно непозната жена? От друга страна, се зарадва, че тя изостави хлъзгавата, деликатна тема и престана да го дразни. Не искаше близост с нея, поне не и сега.

Навън започна да просветлява. Гала седеше във фотьойла, а Настя на пода до него. Убиецът и неговата бъдеща жертва тихо си говореха за смъртта.

— Не е страшно да умреш, стига да не изпитваш болка — каза тя, сякаш беше прочела мислите му. — Ами ако всичко, което пише в книгите, е вярно? Животът след смъртта сигурно е много по-добър от действителния. Ти как мислиш?

— Не знам. Не съм чел такива книги.

— Интересно, дали Павлов се бои от смъртта?

— Такива като него винаги се боят. Иначе отдавна да се е застрелял, вместо да вдига крепости около себе си. А той все се пази, все се надява на нещо. И виж докъде я докара.

— Бълха го ухапала! — пренебрежително тръсна глава Настя. — Ще се изръси сто и четиридесет хилядарки и ще продължи да си живее спокойно. За какво му е да се самоубива? Този екземпляр на ръкописа е последен, друг наистина няма. Никой повече няма да го закачи.

— Ти нищо не знаеш…

— А ти да не би да знаеш повече? — недоверчиво проточи тя.

Гала си премълча и мислено се наруга за невъздържаността си. „Как можах да се изтърва така пред нея?! Добре, че нищо не забеляза.“

Опита се да отклони опасната тема.

— Колко време ти трябва да се приготвиш?

— Какво, време ли е вече? — трепна Настя.

— Спокойно, рано е още. Просто искам предварително да си разчета времето.

— Далече ли ще ходим?

— Не е твоя работа. Попитах те нещо — студено й рече Гала.

— Нали ти отговарям. Зависи от това къде ще ходим. Трябва да обмисля какво да си облека. Ако съм с дънки и маратонки, бързо ще се приготвя, но ако ще ходим на някое по-прилично място, ще ми отнеме повече време. Плюс душа, муцуната си да начервя, това-онова, девето-петнайсто. Нали разбираш?

— Отиваме на среща с Павлов. Това имай предвид.

Не беше така лесно да се обърка Гала.

— В такъв случай ми трябват от четиридесет и пет до петдесет минути.

— Каква точност — иронизира я той. — Според мен нито една жена няма реална представа за времето и затова винаги закъснявате.

— О-о, Михрютка, ти си бил главен експерт по жените. Личи си. Импотентните най-добре разбират от жени.

„Ама че си глупак! Сам си го изпроси! Не си пъхай пръста в устата й, че хапе! Една непредпазлива думичка — и веднага те намаза с говна!“ — мина му през ума.

— Какво каза? — сепна се Гордеев. — „Муцуната си да начервя, това-онова“ и нататък какво беше?

— Пето-десето — подсказа му Шестак.

— Не, друго беше. Просто ме парна по ухото.

— Девето-петнайсто — обади се Миша Доценко.

— Какво ли може да означава това? — напрегнато разсъждаваше полковникът. — Тя никога не е използвала тази фраза. Нещо трябва да означава. Мислете, бързо!

„Всичко е безсмислено — терзаеше се Настя. — Няма да го хванат. Но нищо по-добро не можах да съчиня. Гала е твърде умен, за да се опитам да предам информация по някакъв друг начин. Цялата ми надежда сега е в тях. Поне да знаех кой от нашите в момента ме слуша. По-лесно бих се ориентирала какво да говоря.“ — Гладна съм — капризно каза тя. — Да идем в кухнята. Заплюх се, ти готвиш! При теб по-добре се получава, Михрютка.

— Девет-петнадесет, девет-петнадесет — тъпо си повтаряше Коротков, седнал на задната седалка в микробуса. — Да е някакъв адрес: номер девет, апартамент петнадесети? Или обратно — номер петнадесет, апартамент девети? Да е номер на кола — нула, девет, петнадесет? Или петнадесет, нула, девет? Какво още може да е?