Александра Маринина - Стечение на обстоятелствата

— Виктор Алексеевич, обяснете ми какво става? — озадачено го погледна Доценко.

— Това, което тя прави в момента, се нарича „метод на научното лутане“ — усмихна се Коротков. — Пробва разни варианти, импровизира, опитва се да разбере защо не я убива.

— По дяволите, къде е Ларцев? — кипна Колобок. — Точно сега мястото му е тук. Михаил, започвай да звъниш по болниците. Може нещо да му се е случило.

— Влезте да се простите с нея — шепнешком, за да не събуди Надюшка, рече докторът.

Ларцев внимателно остави детето на пейката и с вдървени крака прекрачи прага на болничната стая. Наташа лежеше слабичка като момиченце, големият корем, с който напоследък беше свикнал да я вижда, го нямаше. Как да се прости с нея? Володя изобщо не разбираше какво искат от него. Да я целуне? Не му се беше налагало да се прощава с близки в болницата. Той безпомощно хвана ръката й, погали пръстите й. „Но как може така — помисли си, — ето я, има я, аз я докосвам, дори ми се струва, че тя ме чува. И в същото време я няма. Та тя е топла още. И в същевременно е мъртва.“ Не можеше да го проумее…

Отвори очи и се озова на пейката до спящата си дъщеричка. „Нека да си поспи — мина му през ума. — Ще има време да се наплаче, като й кажа.“ Опря гръб на студената, боядисана с блажна боя стена и пак започна да се унася. „После, после, всичко после…“

Това, което Настя правеше насаме с Гала, се наричаше „разклащане на махалото“. Лека шегичка, после спокойно, с нищо не ангажиращо бъбрене, след това по-груба, по-предизвикателна шегичка, след това пак идваше ред на задушевен разговор — и така по вертикала нагоре. Сега й предстоеше да завърши периода на шегуването с някоя оскърбителна грубиянска нападка, след което да премине към нещо по-сериозно. Тя вътрешно се подготви.

— Има един начин да ми докажеш, че не си ченге. Тъкмо ще убием два заека едновременно — ще се убедиш, че жилището ми не се подслушва. Как ти се струва такъв вариант?

— Става. Казвай.

Настя направи крачка към него, постоя, сякаш размишляваше, след това с бързо движение разтвори халата на убиеца. Бавно и „плътоядно“ огледа загорялото му мускулесто тяло. Беше чисто, нямаше татуировки. Изясни си това, което я интересуваше.

— Е, домошарино. Готвенето и прането си ги изучил, да те видим как се справяш с останалото. Вие, ченгетата, нямате право да се чукате със заподозрените. За такова нещо и пагоните могат да ви смъкнат. Ето ти възможност да ми докажеш, че те е пратил Павлов, а не някой от „Петровка“ — бавно проговори тя.

— Да не съм ти машина? — възмути се Гала. — Може да не ми се иска. Може да не ми харесваш. Уморен съм, в края на краищата.

— Значи не само че си ченге, но си и импотентен — замислено кимна Настя, сякаш разглеждаше под микроскоп много рядък вид микроби. — Така е, работата ви е тежка, изнервяща. Жалко. Можехме да отстраним недоразуменията. Ще трябва да измислим нещо друго, щом не си се научил да използваш сексуалните си способности за благото на Родината и за нашата съвместна работа.

Тя седна на перваза на прозореца, обърна се с гръб към Гала и запуши, издухвайки дима навън. Замълча и наум преброи до сто.

— Хей, теб страх ли те е от смъртта? — тихо попита.

— Ларцев няма в нито една болница — докладва Доценко. — Но има Наталия Константинова Ларцева, на тридесет и шест години, докарана с „Бърза помощ“ в четиринадесет часа, живееща на улица „Олховская“.

— Това е жена му — вдигна глава Гордеев. — Какво й е?

— Починала е преди половин час. И бебето също.

— Господи! — изохка Виктор Алексеевич. — Господи, каква мъка! Каква мъка… Сигурно през цялото време, докато сме го търсили, той е бил в болницата.

Гордеев трескаво разсъждаваше как да помогне на Володя Ларцев, който наведнъж бе загубил и жена си, и бъдещото си дете. Чудеше се и какво да прави с Гала — наемният убиец, който се намираше на някакви си двеста метра оттук.

Гала не се страхуваше от смъртта. Много пъти бе я виждал отблизо. Нещо повече, той самият я носеше на хората. Но в негово изпълнение смъртта не беше нито страшна, нито мъчителна. Щеше му се да вярва, че и собственият му край ще бъде лек и мигновен. По принцип човек би трябвало да се страхува само от онова, което не се случва на всички. А щом това е неизбежно, щом непременно ще умреш, то какъв смисъл има да се плашиш? Боиш се или не се боиш — краят е един и същ. Пък и нямаше кой знае колко радост в живота му, че да съжалява за него.