Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

Бристоу сякаш дойде на себе си. Погледна скъпия си часовник и ахна.

— Господи, нямах представа, че съм стоял тук толкова дълго. Какво… какво ще стане сега? — попита той малко объркан. — Ще прочетеш ли бележките ми?

— Да, разбира се — увери го Страйк. — Ще ти се обадя до два дни, след като свърша малко предварителна работа. Вероятно тогава ще имам далеч повече въпроси.

— Добре — рече Бристоу и се надигна замаян. — Ето, вземи визитката ми. Как искаш да ти платя?

— Едномесечна такса в предплата би било чудесно — отвърна Страйк. Като стъпка плахите пориви на срам и си припомни, че Бристоу сам беше предложил двоен хонорар, той назова скандално висока сума и за негово огромно удоволствие Бристоу не мигна, нито попита приема ли кредитни карти, нито дори обеща да донесе парите по-късно, а извади истинска чекова книжка и писалка.

— Добре би било една четвърт да са в брой — добави Страйк, решил да експлоатира късмета си докрай.

За втори път тази сутрин беше слисан, когато Бристоу отвърна:

— И аз щях да го предложа, но не знаех дали за теб е удобно. — И отброи една купчина банкноти от по петдесет лири в допълнение към чека.

Показаха се навън в мига, когато Робин се канеше да влезе с нова чаша кафе за Страйк. Приятелката на Бристоу се изправи при отварянето на вратата и сгъна вестника с вид на човек, който е чакал прекалено дълго. Беше висока почти колкото Бристоу, кокалеста, с кисело изражение и големи като на мъж ръце.

— Значи все пак се съгласихте, а? — попита тя Страйк, който остана с впечатление, че според нея се е възползвал от богатото й гадже. Нищо чудно да беше права.

— Да, Джон ме нае — отвърна.

— Аха, ясно — изтърси нелюбезно тя. — Предполагам, че си доволен, Джон.

Адвокатът й се усмихна, а тя въздъхна и потупа ръката му с жест на толерантна, но поизгубила търпение към детето си майка. Джон Бристоу вдигна ръка за поздрав и последва приятелката си навън, а тропотът на стъпките им по металното стълбище постепенно заглъхна.

Страйк се обърна към Робин, която отново беше седнала зад компютъра. Кафето му бе поставено до усърдно подредените купчинки с пощата върху бюрото.

— Благодаря ти — каза той, като отпи. — И за бележката също. Защо работиш по заместване?

— Какво имате предвид? — попита тя подозрително.

— Пишеш грамотно и с правилна пунктуация. Бързо схващаш. Проявяваш инициатива… Всъщност откъде се взеха чашите и подносът? Кафето и бисквитите?

— Взех ги назаем от господин Крауди. Обещах да му ги върнем до обед.

— Господин кой?

— Господин Крауди, съседът долу. Графичният дизайнер.

— И той ти ги даде ей така?

— Да — отвърна тя и добави за оправдание: — След като предложихте кафе на клиента, трябваше да му го поднесем.

Използването на множествено число бе като леко потупване по рамото на самочувствието му.

— Такава ефикасност надминава всичко, предлагано ми от „Временни кадри“ досега, от мен да го знаеш. Прощавай, че все те наричах Сандра, така се казваше последното момиче. Как е истинското ти име?

— Робин.

— Робин — повтори той. — Лесно ще е за помнене 2 2 Английската дума „robin“ означава червеношийка, птица, характерна с оранжево-червените си гърди. Асоциацията тук е с американския филм „Батман и Робин“. — Б.пр. .

Мина му през ума да направи шеговита връзка с Батман и надеждния му партньор, но нескопосаната смешка замря на устните му, когато лицето й силно порозовя. Със закъснение осъзна, че невинните му думи можеха да бъдат изтълкувани като твърде неуместни. Робин отново завъртя стола си към монитора на компютъра и сега Страйк виждаше само ръба на пламналата й буза. В един смразяващ миг на общо сконфузване стаята сякаш се смали до размерите на телефонна кабина.

— Ще изляза за малко — каза Страйк, остави недокоснатото си кафе, с рачешка походка заотстъпва към вратата и откачи палтото си, висящо до нея. — Ако някой се обади…

— Господин Страйк… Преди да тръгнете, мисля, че трябва да видите това.

Все още зачервена, Робин взе от купчината с отворени писма до компютъра яркорозов лист за писма и плик в същата цветова гама, които бе поставила в прозрачен джоб. Когато ги вдигна насреща му, Страйк забеляза годежния й пръстен.

— Това е смъртна заплаха — съобщи тя.

— А, да — рече небрежно Страйк. — Не го мисли. Идват такива поне веднъж седмично.

— Но…

— Праща ги недоволен бивш клиент. Малко е нередовен. Смята, че ме отклонява от следата, като използва такава хартия.