Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

— Това не е всичко — продължи Бристоу. — Има доказателства, неопровержими доказателства. Танзи Бестигуи като начало.

— Това беше съседката, която чула разправия в апартамента на горния етаж ли?

— Същата! Чула мъж да крещи горе точно преди Лула да падне от балкона! Полицията отхвърли показанията й само защото… била взела кокаин. Танзи твърди до ден днешен, че Лула се е карала с мъж секунди преди падането си. Знам го, защото разговарях с нея съвсем наскоро. Фирмата ни пое развода й. Сигурен съм, че ще мога да я убедя да поговори с вас. А още… — добави Бристоу, като напрегнато наблюдаваше Страйк и се опитваше да прецени реакцията му — налице е и запис от охранителни камери. Мъж върви към Кентигърн Гардънс около двайсет минути преди падането на Лула, а после същият мъж е заснет да бяга, сякаш му пари под краката, в обратна посока на Кентигърн Гардънс, след като тя вече е мъртва. Така и не са установили кой е, не успели да го издирят.

С прикрита припряност Бристоу извади от вътрешния джоб на сакото си поомачкан, но чист плик и протегна ръката си към Страйк.

— Всичко съм описал. Часовете и минутите, всичко. Цялата информация е тук. Сам ще видите как си пасват нещата.

Видът на плика ни най-малко не допринесе за увеличаване на доверието на Страйк към преценката на Бристоу. И преди му бяха връчвали такива неща: изписани на хартия плодове на мании без връзка с реалността; едностранчиви лутаници в предъвквани теории; сложни разписания, натъкмени да отговарят на фантазирани вероятности. Левият клепач на адвоката трепкаше, коляното му подскачаше, а пръстите, с които стискаше плика, трепереха.

За няколко секунди Страйк съпостави тези признаци на напрежение с очевидно ръчно изработените обувки на Бристоу и с часовника му марка „Вашрон Константен“, който се показваше върху бледата му китка при жестикулирането. Това бе човек, който имаше и възможност, и готовност да плаща; може би достатъчно дълго, за да даде на Страйк шанса да изплати една вноска от заема, чието погасяване бе най-неотложно от дълговете му. С въздишка и вътрешно смръщен на собствената си съвест, Страйк подхвана:

— Господин Бристоу…

— Наричай ме Джон.

— Джон… Ще бъда честен с теб. Смятам, че няма да е редно да взема парите ти.

По белезникавия врат и безличното лице на Бристоу избиха червени петна, но той продължаваше да протяга ръката си.

— В какъв смисъл няма да е редно?

— Смъртта на сестра ти вероятно е по-щателно разследвана от всеки друг случай. Милиони хора и медиите по цял свят следиха всеки ход на полицията. Със сигурност са били двойно по-усърдни от обикновено. Трудно е да се приеме самоубийството…

— Аз не го приемам. Никога няма да го приема. Тя не се е самоубила. Някой я е бутнал от онзи балкон.

Бръмченето навън внезапно спря и гласът на Бристоу прокънтя силно в стаята. В него звучеше сприхавата ярост на кротък човек, доведен до ръба на търпението си.

— Ясно. Разбрах. И ти си същият като другите. Поредният самопровъзгласил се психолог! Чарли умря, баща ми умря, Лула умря, майка ми е на умиране… Изгубих всички, значи ми трябва психоаналитик, лекуващ скръб, не детектив. Да не мислиш, че не съм го чул поне сто пъти досега?

Бристоу се изправи, внушителен въпреки заешките си зъби и петната по кожата си.

— Аз съм много богат човек, Страйк. Съжалявам, че съм така пошло откровен, но това е истината. От баща си наследих солиден доверителен фонд. Ориентирах се в стандартните цени на този вид услуги и на драго сърце ще ти платя двойно.

Двоен хонорар. Съвестта на Страйк, някога твърда и непоклатима, бе отслабена от редуващите се удари на съдбата, а този последен я прати в нокаут. По-нисшата част от природата му вече се рееше в царството на блажените фантазии: едномесечна работа щеше да му осигури достатъчно, за да плати на временния кадър и няколко забавени наема; два месеца — по-неотложните дългове… три месеца — част от просрочието на кредита… четири месеца…

Ала Джон Бристоу вече говореше през рамо, поел към вратата, като стискаше и мачкаше плика, който Страйк бе отказал да вземе.

— Исках да си ти заради Чарли, но все пак те проучих, не съм пълен идиот я. Специално звено за разследвания във военната полиция, нали така? А и си награждаван. Не мога да кажа, че съм впечатлен от офиса ти. — Бристоу вече почти викаше и Страйк си даде сметка, че приглушените женски гласове в приемната бяха замлъкнали. — Но очевидно съм сбъркал и можеш да си позволиш да отказваш работа. Чудесно! Забрави, по дяволите. Сигурен съм, че ще намеря друг да се заеме с това. Извини ме, че те обезпокоих!