Агата Кристи - Клуб „Вторник вечер“

„Трябва да се заема с него“ — помисли си сър Хенри.

Докато се обръщаше, за да напусне кухнята, той се удари в една детска количка.

— Дано не съм събудил бебето — рече той. Смехът на мисис Бартлет прокънтя.

— О, не сър, аз нямам деца… колко жалко. С това разнасям прането, сър.

— А, разбирам… — той млъкна, а после нещо му хрумна.

— Мисис Бартлет, вие познавахте Роуз Емът. Кажете ми честно какво мислите за нея.

Тя го погледна с любопитство.

— Ами, сър, мисля, че беше вятърничава. Но е мъртва… а не искам да говоря лошо за мъртвите.

— Но аз имам причина — много основателна причина, за да ви питам.

Той говореше настоятелно.

Тя сякаш се замисли, като внимателно го изучаваше. Накрая се реши.

— Не беше стока, сър — каза тихо. — Не бих го казала пред Джо. Завъртя му главата. Такива като нея го могат това… за жалост. Нали знаете как е, сър.

Да, сър Хенри знаеше. Хора като Джо Елис са особено уязвими. Те сляпо се доверяваха. Но точно поради тази причина шокът от откритието навярно би могъл да е по-голям.

Той си тръгна от къщата объркан и озадачен. Беше в задънена улица. Цялата вечер вчера Джо Елис е работил вкъщи. Всъщност през цялото време е бил пред очите на мисис Бартлет. Можеше ли човек да пренебрегне този факт? Нямаше какво да се противопостави на това — освен може би подозрително бързият отговор от страна на Джо Елис — онова предположение, че предварително е заучил отговора си.

— Е — обади се Мелчит. — Това сякаш напълно изясни нещата, а?

— Да, сър — съгласи се инспекторът. — Сандфорд е нашият човек. Нищо не потвърждава невинността му. Всичко е ясно като бял ден. По моему момичето и баща му са се опитвали… е, ами… всъщност да го изнудват. Не е имал кой знае колко много пари… а пък не е искал тази работа да стига до ушите на младата му дама. Бил е отчаян и е действал по съответния начин. Какво ще кажете вие, сър? — добави той и почтително се обърна към сър Хенри.

— Така изглежда — призна сър Хенри. — И все пак… трудно мога да си представя Сандфорд да извърши такава жестока постъпка.

Но докато говореше, той си даваше сметка, че това възражение трудно би могло да се приеме. И най-кроткото животинче е способно на изумителни неща, когато е притиснато до стената.

— Въпреки това бих искал да видя и момчето — изведнъж рече той. — Това, дето е чуло вика.

Джими Браун се оказа интелигентно дете, доста дребен за възрастта си, с умно и дори хитро личице. Изгаряше от желание да го разпитват и доста се разочарова, когато прекъснаха драматичния му разказ за това, което се бе случило през фаталната нощ.

— Разбрах, че си бил от другата страна на моста — каза сър Хенри. — Не от страната на селото, а от другата. Видя ли някого там, докато минаваше по моста?

— Някой се разхождаше в гората. Мисля, че беше мистър Сандфорд — онзи господин — архитектът, дето строи странната къща.

Тримата мъже си размениха бързи погледи.

— Било е десетина минути преди да чуеш писъка?

Момчето кимна.

— Видя ли някой друг… откъм страната на селото?

— Един мъж идваше по пътеката от онази страна. Вървеше бавно и си подсвиркваше. Май беше Джо Елис.

— Но не си могъл да видиш кой е бил всъщност — рязко рече инспекторът. — Било е на здрачаване, а и при тая мъгла…

— Заради мелодията, което си подсвиркваше — отвърна момчето. — Джо Елис винаги си свирка една и съща мелодия: „Искам тя да е щастлива“. Само нея знае.

Той говореше с презрението на съвременния млад човек спрямо всичко старомодно.

— Всеки може да си подсвирква — рече Мелчит. — Към моста ли идваше?

— Не. Отиваше към селото.

— Не мисля, че трябва да се занимаваме с това неустановено лице — каза Мелчит. — Чул си вика и плясъка, а след няколко минути си видял тялото да се носи по течението. Изтичал си за помощ, като си се върнал по моста, минал си по него и си се упътил право към селото. Не си ли видял някого в близост до моста, като си отивал за помощ?

— Мисля, че видях двама мъже с ръчна количка по пътеката до реката, но те бяха по-далечко и не мога да кажа дали отиваха нанякъде или се връщаха. И тъй като къщата на мистър Джайлс беше най-близко — аз отидох там.

— Добре си се справил, момчето ми — похвали го Мелчит. — Постъпката ти ти прави чест. Действал си много благоразумно. Ти си скаут, нали?

— Да, сър.

— Много добре. Наистина много добре.

Сър Хенри мълчеше и мислеше. Измъкна от джоба си късче хартия, погледна го и поклати глава. Изглеждаше невъзможно и все пак…