Агата Кристи - Клуб „Вторник вечер“

— Съвсем вярно — каза инспекторът. — Но Джо Елис не е такъв човек. Не би убил и муха. Ха, никой не го е виждал да си изтърва нервите. Все пак съгласен съм, че е по-добре да го попитаме къде е бил снощи. Сега трябва да си е вкъщи. Живее на квартира у мисис Бартлет — много свястна жена. Вдовица е. Прехранва се, като пере дрехите на чужди хора.

Малката къща, до която стигнаха, беше безупречно чиста и спретната. Вратата им отвори едра пълна жена на средна възраст. Имаше приятно лице и сини очи.

— Добро утро, мисис Бартлет — поздрави инспекторът. — Тук ли е Джо Елис?

— Върна се преди по-малко от десет минути — отвърна мисис Бартлет. — Влезте, ако обичате, господа.

Бършейки ръце в престилката си, тя ги въведе в малка гостна, пълна с препарирани птици и порцеланови кучета. Имаше още и канапе и куп ненужни мебели. Тя припряно им приготви да седнат, като вдигна всевъзможни вещи, разхвърляни по канапето, за да освободи повече място. После излезе и се провикна:

— Джо, трима господа са дошли да те видят.

Един глас отвърна откъм кухнята:

— Само да се измия и идвам.

Мисис Бартлет се усмихна.

— Елате при нас, мисис Бартлет — покани я полковник Мелчит. — Седнете.

— О, не, сър, не бих си и помислила.

Мисис Бартлет изглеждаше шокирана от тази идея.

— Добър квартирант ли е Джо Елис? — осведоми се Мелчит с привидно небрежен тон.

— Не би могло да има по-добър, сър. Младеж на място, сър. Не близва алкохол. Гордее се с работата си. Винаги е отзивчив и помага в къщата. Той ми постави тези лавици и направи нов шкаф за кухнята. И всичко, което се нуждае от поправка вкъщи… Джо, разбира се, се заема с него, без да чака отплата за това. Ех, не са много младежите като Джо, сър!

— Ще ощастливи някое момиче някой ден — нехайно подхвърли Мелчит. — Доста беше хлътнал по онова бедно девойче — Роуз Емът, нали?

Мисис Бартлет въздъхна.

— Направо ми беше дошло до гуша от това. Той боготвореше земята под краката й, а тя не даваше и пет пари за него.

— Къде прекарва вечерите си Джо, мисис Бартлет?

— Обикновено тук, сър. Понякога вечер се залавя за някаква работа. Опитва се и да учи за счетоводител чрез кореспонденция.

— А, виж ти! Тук ли беше той снощи?

— Да, сър.

— Сигурна ли сте, мисис Бартлет? — рязко попита сър Хенри.

Тя се извърна към него.

— Съвсем сигурна, сър.

— Не е излизал, например, някъде около осем — осем и половина?

— О, не — мисис Бартлет се засмя. — Почти цяла вечер се занимаваше с кухненския шкаф, а аз му помагах.

Сър Хенри погледна усмихнатото й, уверено лице и усети, че го обхващат съмнения.

Миг по-късно самият Елис влезе в стаята. Беше висок широкоплещест млад мъж, който притежаваше някаква груба привлекателност. Имаше срамежливи сини очи и блага усмивка. Изобщо — един добродушен млад исполин.

Мелчит подхвана разговор, а мисис Бартлет се оттегли в кухнята.

— Разследваме смъртта на Роуз Емът. Познавахте ли я, Елис?

— Да — той се поколеба и после промълви: — Надявах се да се оженим един ден. Бедната девойка!

— Чули сте за състоянието й?

— Да — в очите му проблесна гняв. — Измами я той. Но е било за хубаво. Тя нямаше да бъде щастлива, ако се омъжеше за него. Мислех, че ще дойде при мен след това, което се случи. Щях да се грижа за нея.

— Въпреки че…

— Вината не беше нейна. Завъртял й главата с красиви обещания. О, тя ми разказа. Не е трябвало да се дави. Той не е достоен за това.

— А вие къде бяхте, Елис, снощи в осем и тридесет? Дали сър Хенри си въобрази или наистина в гласа му се прокрадна притеснена нотка при бързия… прекалено бързия отговор.

— Тук бях. Поправях една дреболия в кухнята на мисис Б. Питайте я, тя ще ви каже.

„Прекалено бърз отговор — помисли си сър Хенри. — А той е човек с бавна мисъл. Издекламира го като стихотворение и аз подозирам, че го е подготвил предварително.“

После си рече, че си го е въобразил. Въобразяваше си разни неща — да, въобрази си даже, че зърна неспокоен проблясък в тези сини очи.

Размениха се още няколко въпроса и отговора и накрая си тръгнаха. Сър Хенри си намери повод да иде в кухнята. Мисис Бартлет се суетеше около печката. Тя го погледна с мила усмивка. На стената бе закачен нов шкаф. Не беше напълно завършен. Наоколо лежаха инструменти и парчета дърво.

— С това ли се занимаваше снощи Елис? — попита сър Хенри.

— Да, сър, хубав шкаф е направил, нали? Много способен дърводелец е Джо!

В очите й не се четеше никакво притеснение… никакъв смут. Но Елис, беше ли си въобразил той за Елис? Не, тук имаше нещо.