Агата Кристи - Клуб „Вторник вечер“

— Изобщо не съм искал да й причиня, зло — жално изрече той. — Не съм и помислял. Не съм предполагал, че ще го приеме така.

Той седна на масата и зарови лице в ръцете си.

— Да разбирам ли, мистър Сандфорд, че отказвате да дадете показания къде сте били снощи в осем и тридесет?

— Не, не… в никакъв случай! Бях излязъл. Отидох да се разходя.

— Излязъл сте, за да се видите с мис Емът ли?

— Не, разхождах се сам. В гората. Доста надалеч.

— Тогава как ще обясните тази бележка, сър, която намерихме в джоба на мъртвото момиче?

И инспектор Друит сухо я прочете на глас.

— Е, сър — каза накрая той. — Отричате ли да сте я писали?

— Не, не. Прав сте, аз съм я писал. Роуз ме помоли да се видим, настояваше за това. Не знаех какво да правя, затова й написах тази бележка.

— Е, така е по-добре — рече инспекторът.

— Но не отидох! — Сандфорд възбудено повиши глас. — Не отидох! Чувствах, че ще е по-добре да не го правя. На другия ден се връщах в града. Чувствах, че ще е по-добре да не се… да не се срещаме. Имах намерение да й пиша от Лондон… и да… и да уредя нещата…

— Съзнавате значи, сър, че това момиче е щяло да има дете и че е посочило вас като негов баща?

Сандфорд изстена, но не отговори.

— Вярно ли е това, сър?

Сандфорд зарови лице още повече.

— Предполагам — изрече той глухо.

— А-а-а! — инспектор Друит не можа да прикрие задоволството си. — А сега да поговорим за тази ваша „разходка“. Видял ли ви е някой снощи?

— Не знам. Едва ли. Доколкото си спомням, аз не срещнах никого.

— Жалко.

— Какво искате да кажете? — диво го изгледа Сандфорд. — Какво значение има дали съм бил на разходка или не? Какво общо има с това, че Роуз се е удавила сама?

— А! — възкликна инспекторът. — Само че, видите ли, тя не го е направила сама. Била е умишлено хвърлена във водата, мистър Сандфорд.

— Била е… — бяха му нужни минута-две, за да схване ужаса на случилото се. — Господи! Но тогава… — Той се свлече в един стол.

Полковник Мелчит се приготви да си тръгва.

— Разбирате, Сандфорд — каза той, — че в никакъв случай не трябва да напускате тази къща.

Тримата мъже излязоха заедно. Инспекторът и полицейският началник си размениха бързи погледи.

— Мисля, че беше напълно достатъчно, сър — рече инспекторът.

— Да. Изискайте заповед за задържане и го арестувайте.

— Извинете ме — обади се сър Хенри. — Забравих си ръкавиците.

Той бързо се върна в къщата. Сандфорд седеше точно както го бяха оставили, вперил невиждащ поглед пред себе си.

— Върнах се — започна сър Хенри, — за да ви кажа, че аз лично имам голямо желание да сторя всичко, което е по силите ми, за да ви помогна. Нямам право да разкрия причините за моя интерес към вас. Но ще ви помоля, ако нямате нищо против, да ми разкажете съвсем накратко какво точно се е случило между вас и това момиче Роуз.

— Тя беше много хубава — каза Сандфорд. — Много хубава и много съблазнителна. И… и ме преследваше непрекъснато. Господ ми е свидетел, че това е самата истина. Не ме оставяше на мира. Бях съвсем самотен, тук никой не ме харесва и… и, както казах, тя беше удивително красива и изглеждаше много оправна и така нататък… — гласът му заглъхна. Той вдигна поглед. — А после се случи това. Тя искаше да се оженим. Не знаех какво да правя. Сгоден съм за едно момиче в Лондон. Ако тя по някакъв начин научи за това… тя, разбира се, ще… е, това ще е краят. Тя няма да разбере. И как би могла? Аз, разбира се, съм негодник. Както казах, не знаех какво да правя. Гледах да не се виждам с Роуз повече. Мислех да се върна в града… да се видя с адвоката си, да се разпоредя тя да получи някакви пари и така нататък. Господи, какъв глупак съм бил! А сега нещата са ясни — всичко е срещу мен. Но те грешат — тя трябва сама да се е удавила!

— Тя въобще заплашвала ли ви е, че ще посегне на живота си?

Сандфорд поклати глава.

— Никога. Не бих казал, че е от този тип хора.

— А какво ще кажете за един човек на име Джо Елис?

— Дърводелеца? Добър селски момък. Глуповат… но беше луд по Роуз.

— Да е ревнувал? — предположи сър Хенри.

— Сигурно малко… но той си пада темерут. Би страдал мълчаливо.

— Е — каза сър Хенри. — Трябва да вървя. — Той се върна при другите двама.

— Знаете ли, Мелчит — започна той. — Мисля, че трябва да идем да видим онзи приятел — Елис, преди да предприемем някакви крайни мерки. Ще бъде жалко да арестуваме онзи човек, а после да се окаже, че е било грешка. В края на краищата ревността е доста силен мотив за убийство и също така често срещан.