Агата Кристи - Клуб „Вторник вечер“

Тя направи пауза, а после потръпна леко и добави:

— Би било ужасно… толкова ужасно… ако невинен човек бъде обесен.

— Какво, да му се не види… — стреснато извика сър Хенри.

Тя извърна тревожно лице към него.

— Може и да греша, макар да не мисля така. Видите ли, инспектор Друит е наистина интелигентен човек. Но средното ниво на интелигентност понякога може да бъде доста опасно. Такъв човек не би стигнал твърде далеч.

Сър Хенри я изгледа с интерес. Леко припряно мис Марпъл отвори едва малка дамска чанта, откъдето извади тефтерче, скъса един лист, внимателно написа едно име на него, сгъна го на две и го подаде на сър Хенри. Той го отвори и прочете името. То нищо не му говореше, но той леко повдигна вежди. Погледна мис Марпъл и пъхна листчето в джоба си.

— Тъй, тъй — каза той. — Доста необичайна работа е тази. Никога преди не съм правил такова нещо. Но ще го направя заради вас, мис Марпъл.

Сър Хенри седеше в една стая с полковник Мелчит — областния полицейски началник — и инспектор Друит.

Полицейският началник бе дребно човече с враждебното поведение на един военен. Инспекторът беше едър и широкоплещест и безкрайно здравомислещ.

— Наистина мисля, че се меся във вашата работа — каза сър Хенри с любезна усмивка. — Не мога всъщност да ви обясня защо го правя. (Това си беше чистата истина.)

— Скъпи ми друже, много ни е приятно. Чувстваме се поласкани.

— За нас е голяма чест, сър Хенри — каза инспекторът.

Полицейският началник си мислеше: „Бедният човек, отегчил се е до смърт при семейство Бантри. Старецът постоянно плюе правителството, а старицата плещи само за луковици.“

Инспекторът си мислеше: „Жалко, че не сме изправени срещу истинско предизвикателство. Чувал съм да казват, че той е един от най-големите умове в Англия. Жалко, че става дума за нещо толкова просто.“

Полицейският началник каза на глас:

— Боя се, че цялата работа е много неприятна и съвсем ясна. Първото впечатление беше, че момичето само се е удавило. Била е бременна, нали разбирате. Обаче нашият доктор Хейдък е много старателен. Забелязал синини на двете й ръце — над лактите. Получени преди смъртта. Точно на място, където човек би трябвало да я хване, за да я хвърли във водата.

— Нужна ли е била много сила?

— Мисля, че не. Не е имало борба… момичето е било изненадано. Стояло е на тясно мостче, дъските му са били хлъзгави. Най-лесното нещо на света е било да я хвърлят оттам — от тази страна няма парапет.

— Имате ли доказателства, че трагедията е станала именно там?

— Да. Имаме показанията на едно момче — Джими Браун, на дванадесет години. Бил е в горичката от другата страна. Чул някакъв вик откъм моста, последван от плясък във водата. Било е по здрач, нали знаете, трудно се е виждало каквото и да е. Малко по-късно видял нещо бяло да се носи във водата и хукнал за помощ. Измъкнали я, но било твърде късно, за да я върнат към живот.

Сър Хенри кимна.

— Момчето видяло ли е някого на моста?

— Не, но както ви казах, било е по здрач, а и там винаги има мъгла. Ще го попитам дали е видял някого преди или след това. Видите ли, той съвсем естествено е допуснал, че момичето само се е хвърлило. В началото всеки би си помислил така.

— Все пак у нас е бележката — каза инспектор Друит и се обърна към сър Хенри. — Бележка в джоба на мъртвото момиче, сър. Била е написана с нещо като молив за скици и въпреки че хартията бе подгизнала цялата, ние успяхме да разчетем написаното.

— И какво пишеше?

— Била е от младия Сандфорд. „Добре — пише в нея, — ще се срещнем на моста в осем и тридесет — Р. С.“ Сигурно е, че е било към осем и половина… или няколко минути по-късно, тогава Джими Браун е чул вика и плясъка във водата.

— Не зная познавате ли изобщо Сандфорд — продължи полковник Мелчит. — Тук е от около месец. Един от онези съвременни млади архитекти, които строят чудати къщи. Сега точно строи къща за Алингтън. Бог знае как ще изглежда тя! Предполагам, че ще е пълна с ония модерни джунджурии. Стъклена маса за вечеря и хирургически столове, направени от стомана и брезент. Това не е от значение в случая, но показва що за човек е Сандфорд. Нали знаете, болшевик, без никакъв морал.

— Прелъстяването — меко каза сър Хенри — е доста древно престъпление, въпреки че, разбира се, не е по-старо от убийството.

Полковник Мелчит втренчено го изгледа.

— О, да! — каза той. — Съвсем вярно, съвсем вярно.

— Е, сър Хенри — обади се и Друит. — Ето на — неприятна работа, но поне е ясна. Момичето е загазило от младия Сандфорд. Сетне той се е канел да духне пак за Лондон. Има си момиче там — една хубава млада дама, за която бил сгоден. Е, разбира се, ако тя чуеше за тази работа, това щеше да му се отрази доста зле. Среща се с Роуз на моста, вечерта е мъглива, няма никой наоколо, хваща я за раменете и я хвърля във водата. Истинска млада свиня, заслужава това, което го очаква. Така мисля аз.