Агата Кристи - Клуб „Вторник вечер“

— Да… — услужливо рече сър Хенри.

— Радвам се, че дойдох тук, когато нея я няма — продължи мис Марпъл. — Защото исках да се видя именно с вас. Относно тази тъжна случка.

— За Хенри Футит? — попита сър Хенри, леко озадачен.

Мис Марпъл укоризнено го погледна.

— Не, не, заради Роуз Емът, разбира се. Чухте ли новината?

Сър Хенри кимна.

— Бантри ми каза. Много тъжно наистина.

Той беше леко озадачен. Не можеше да си представи защо мис Марпъл ще иска да го види заради Роуз Емът.

Мис Марпъл отново седна, което стори и сър Хенри. Когато старата дама заговори, тонът й беше променен. Сега тя се държеше сериозно и от нея лъхаше достойнство.

— Може би си спомняте, сър Хенри, как един-два пъти играхме една наистина много приятна игра. Поставяхме загадки и намирахме отговорите им. Вие бяхте много любезен като казахте, че аз… че аз се справям нелошо.

— Вие бихте всички ни — топло отвърна сър Хенри.

— Проявихте невероятна гениалност в разкриването на истината. Помня още, че винаги вземахте за пример някоя сходна случка от вашето село, която ви даваше ключа към загадката.

Докато говореше, той се усмихваше, ала не и мис Марпъл. Тя остана сериозна.

— Именно тези ваши думи ми вдъхнаха кураж да дойда при вас сега. Мисля, че ако ви кажа нещо, вие поне няма да ми се смеете.

Внезапно той осъзна, че тя говореше изключително сериозно.

— Разбира се, че няма да се смея — внимателно каза той.

— Сър Хенри… онова момиче… Роуз Емът. Тя не се е удавила сама… била е убита… и аз зная кой е убиецът.

Цели три секунди сър Хенри беше като онемял от истинско изумление. Гласът на мис Марпъл бе съвършено спокоен и лишен от емоции. Ако се съдеше по чувствата, които показваше, тя сякаш правеше едно съвсем обикновено изказване.

— Много е сериозно това, което казвате, мис Марпъл — рече сър Хенри, след като успокои дишането си.

Тя няколко пъти кимна кротко с глава.

— Зная, зная… Затова дойдох при вас.

— Но скъпа госпожо, не съм аз човекът, който ви трябва. В момента просто представлявам единствено себе си. Ако сте сигурна в това, което казвате, то вие трябва да отидете в полицията.

— Не мисля, че мога да направя това — каза мис Марпъл.

— Но защо?

— Защото, видите ли, не съм… както вие се изразихте „сигурна“.

— Искате да кажете, че това е само предположение от ваша страна?

— Можете и така да го наречете, ако искате, но всъщност въобще не е това. Аз зная. Аз съм в положение на човек, който знае. Но ако разкрия пред инспектор Друит причините, поради които зная, той… ами той просто ще ми се изсмее. И едва ли бих го обвинила за това. Много е трудно да се разбере онова, което вие бихте нарекли информация от по-особен тип.

— Например? — попита сър Хенри.

Мис Марпъл леко се усмихна.

— Ако трябва да ви кажа, че знам това заради един случай с човек на име Пийсгуд, който оставяше ряпа вместо моркови на моята племенница преди няколко години, когато идваше тук с каручката си… — тя многозначително замълча.

— Много подходящо име за търговец на зеленчуци? — измърмори сър Хенри. — Искате да кажете, че просто правите изводите си въз основа на един сходен случай.

— Познавам човешката природа — каза мис Марпъл. — Не е възможно да не я познавам, след като живея на село от толкова години. Въпросът е дали ми вярвате или не.

Тя го погледна прямо. По бузите й плъзна червенина. Погледът й срещна неговия, без очите й да трепнат.

Сър Хенри беше човек с огромен житейски опит. Той вземаше решенията си бързо и без да го усуква. Колкото фантастично и неправдоподобно да изглеждаше казаното от мис Марпъл, той мигновено осъзна, че го приема.

— Вярвам ви, мис Марпъл. Но не разбирам какво искате да направя по този въпрос или пък защо сте дошли при мен.

— Дълго мислих върху това — рече мис Марпъл. — Както казах, ще бъде безсмислено да отида в полицията, без да разполагам с никакви факти. Нямам факти. Това, което искам, е да се заинтересувате от случая. Сигурна съм, че инспектор Друит ще бъде безкрайно поласкан. И, разбира се, ако нещата отидат твърде далеч — полковник Мелчит, полицейският началник, ще е в ръцете ви като глина, сигурна съм.

Тя умолително го погледна.

— А какви сведения ще ми дадете, с които да започна?

— Мислех си — каза мис Марпъл — да ви напиша едно име… името… на късче хартия и да ви го дам. А ако при разследването решите, че… тази личност… по никакъв начин не е замесена… е, значи ще съм била изцяло на погрешен път.