Агата Кристи - Клуб „Вторник вечер“

Сър Хенри помълча минута-две. Долови някакво силно подмолно настроение, основаващо се на местните предразсъдъци. Един авангарден архитект вероятно не би се ползвал с добра репутация в консервативно селце като Сейнт Мери Мийд.

— Предполагам няма съмнение, че този Сандфорд всъщност е бил бащата на нероденото дете? — попита той.

— Съвсем ясно е, че той е бащата — каза Друит. — Роуз Емът се изпуснала пред баща си. Мислела си е, че Сандфорд щял да се ожени за нея. Да се ожени, как не!

„Боже мой — помисли си сър Хенри, — като че ли съм се върнал в мелодрама от средновикторианската епоха. Наивно момиче, негодникът от Лондон, суровият баща, измяната… трябва ни само и един предан местен любовник. Да, мисля че е време да се позаинтересувам и за него.“

И той каза на глас:

— Нямаше ли момичето свой приятел от селото?

— Имате предвид Джо Елис? — попита инспекторът. — Джо е добър момък. Дърводелец по занаят. Ех, да си беше стояла при Джо…

Полковник Мелчит кимна одобрително.

— Човек трябва да се държи за хората от своята черга — отсече той.

— Как прие Джо всичко това? — попита сър Хенри.

— Никой не знае — каза инспекторът. — Потаен момък е този Джо, затворен. Всичко, което правеше Роуз, за него беше добро. Въртеше го на малкия си пръст. Сигурно се е надявал, че тя ще се върне при него някой ден. Навярно така си е мислел.

— Бих искал да го видя — рече сър Хенри.

— О, ще го посетим — каза полковник Мелчит. — Ще работим по всички направления. Лично аз мислех първо да отидем при Емът, после при Сандфорд, и тогава чак да се видим с Елис. Това устройва ли ви, Клидъринг?

Сър Хенри каза, че го устройва идеално.

Намериха Том Емът в „Синия глиган“. Беше едър и широкоплещест мъж на средна възраст с игриви очи и силно издадена напред челюст.

— Радвам се да ви видя, господа, добро утро, полковник. Елате, тук ще бъдем насаме. Да ви предложа нещо, господа? Не? Както желаете. Дошли сте заради онази работа с бедното ми момиче? Ех, добро момиче беше Роуз! Винаги е била добро момиче… докато тази проклета свиня… извинете ме, но той е точно такъв… докато той не се появи в живота й. Обеща й да се оженят. Но ще направя така, че да не остане ненаказан. Той я докара дотам, кръвожадната му свиня! Опозори всички ни. Бедното ми момиче!

— Сигурен ли сте, че дъщеря ви е казала, че Сандфорд е отговорен за нейното положение? — попита Мелчит отривисто.

— Да. Ето в тази стая тук ми го каза.

— А вие какво й отвърнахте? — попита сър Хенри.

— Какво съм й отвърнал ли? — За миг човекът изглеждаше изненадан.

— Да. Не сте я заплашили например че ще я изгоните от къщи?

— Бях малко разстроен — това е съвсем естествено. Сигурен съм, ще се съгласите, че това е съвсем естествено. Но, разбира се, не я изхвърлих от къщи. Не бих направил такова нещо. — Той си даде вид, че е възмутен не на шега. — Не. Та за какво е законът? Това питам аз. За какво е законът? Той трябваше да се държи почтено с нея. А щом не е, ще си плати, Бога ми! — той удари с юмрук по масата.

— Кога за последен път видяхте дъщеря си? — попита Мелчит.

— Вчера, на чай.

— Как се държеше тя тогава?

— Ами както обикновено. Нищо особено не съм забелязал. Ако знаех…!

— Но не сте — сухо отбеляза инспекторът. Те си тръгнаха.

— Емът не оставя особено приятно впечатление — замислено произнесе сър Хенри.

— Пада си малко мерзавец — каза Мелчит. — Съвсем ясно е, че ако имаше възможност, би пуснал кръв на Сандфорд.

Следващото им посещение беше в дома на архитекта. Рекс Сандфорд никак не приличаше на образа, който сър Хенри несъзнателно си бе изградил за него. Беше висок млад мъж, много рус и много слаб. Очите му бяха сини и замечтани, косата му — несресана и доста дълга. Говореше малко предвзето, като жена.

Полковник Мелчит представи придружаващите го и себе си. След това премина направо към целта на своето посещение и поиска от архитекта да опише действията си предишната вечер.

— Вие разбирате — предупреди го той, — че не мога да ви заставя да дадете показания и че всичко, което кажете, може да се използва като доказателство срещу вас. Искам това да ви стане пределно ясно.

— Аз… аз не разбирам — каза Сандфорд.

— Но знаете, че едно момиче се е удавило снощи — Роуз Емът?

— Знам. О, това е много, много трагично! Наистина не съм мигнал цяла нощ. Днес въобще не мога да подхвана работа. Чувствам се отговорен… ужасно отговорен.

Той прокара ръце през косата си, като я разроши още повече.