Агата Кристи - Проклятието на огледалото

— Ах, да, в Новия квартал — след тези думи последва обичайната пауза.

— А ти какво търсеше из Новия квартал? — попита мисис Бантри.

— Исках просто да го видя. Да видя хората.

— И какви ти се сториха?

— Хора като всички останали. Така и не си изясних напълно дали се почувствах разочарована или щастлива от това.

— Предполагам, че по-скоро си се разочаровала.

— Не. Сега намирам, че съм останала по-скоро доволна от това. Човек по-лесно разпознава хората, когато знае, че човешките типове са винаги едни и същи. Добре, че е така. Случи ли се нещо, веднага разбираш защо и по каква причина.

— Ти за убийства ли говориш?

Мис Марпъл бе шокирана от въпроса.

— Не знам защо трябва да смяташ, че непрестанно си мисля за убийства.

— Моля ти се, Джейн. Защо не вземеш най-сетне си признаеш открито, че си криминолог?

— Защото не съм криминолог — отвърна с оживление мис Марпъл. — Защото просто съм опознала донякъде човешката природа. Което впрочем е съвсем естествено, след като съм прекарала целия си живот в едно малко селце.

— В думите ти има някаква истина — отвърна замислено мисис Бантри. — Повечето хора обаче, разбира се, не биха се съгласили с теб. Не кой да е, а именно твоят племенник Реймънд винаги е казвал, че това село си е съвсем затънтен джендем.

— Милият ми Реймънд — рече мис Марпъл замечтано, — винаги е бил толкова добър с мен. Нали знаеш, че той дава парите за заплатата на мис Найт.

Споменът за мис Найт даде нова насока на мислите й.

— Е, май вече е време да си тръгвам — изправи се тя.

— Ти да не си дошла пешком до тук?

— Не, разбира се. Дойдох в Инч.

Този отговор, може би малко странен за чужди уши, бе напълно разбираем за стопанката. В много отдавнашни времена мистър Инч бе притежател на два файтона, с които причакваше влаковете на местната гара. Файтоните биваха също така наемани от местните дами, когато им се налагаше да направят „посещения на учтивост“ на приятелките си или да заведат дъщерите си на такива лекомислени занимания като танците. След време Инч, весел червенолик мъж на седемдесет и няколко години, предаде бизнеса на сина си, известен като „младият Инч“, тогава вече четиридесет и пет годишен. Въпреки това старият Инч продължи да работи, тъй като много възрастни дами го предпочитаха, смятайки, че синът му е все още твърде млад и безотговорен. За да бъде в крак с времето младият Инч замени файтоните с автомобили. Не разбираше много от техника, та след известно време продаде компанията на някой си мистър Бардуъл. Името „Инч“ обаче оцеля. По-нататък и мистър Бардуъл прехвърли компанията на мистър Робъртс, но в телефонния указател тя така и продължи да се води под името „Таксиметрова компания на Инч“. Старите дами предпочитаха да се изразяват „пътувах в Инч“, сякаш те бяха Йона, а Инч беше кит.

— Обади се доктор Хейдък — посрещна я с укор в гласа мис Найт. — Обясних му, че си на чай у мисис Бантри. Каза, че утре ще се обади отново.

Помогна на мис Марпъл да се съблече.

— А сега, предполагам, се чувстваме уморени.

— Ти може и да се чувстваш уморена, но аз не — отвърна мис Марпъл.

— Ела по-добре да се настаниш на топличко до камината — каза мис Найт, без да обръща внимание на думите й, както обикновено. („Ох, не бива да се сърдим на клетите старчоци. Трябва да гледаме да ги ободряваме“.) — А сега ще изпием ли чашка „Овалтайн“? Или може би „Хорликс“ за разнообразие?

Мис Марпъл й благодари и заяви, че би предпочела малка чаша сухо шери. Мис Найт я изгледа неодобрително.

— Не знам какво ще каже докторът за това — поклати тя глава, когато й подаде чашата.

— Ще разберем това утре сутрин, когато дойде — отвърна мис Марпъл.

На следващата сутрин още от вратата мис Найт започна оживено да шепне нещо на доктор Хейдък.

Възрастният доктор влезе в стаята потривайки ръцете си, тъй като сутринта бе хладна.

— Ето и нашият доктор дойде да ни види — рече бодро мис Найт. — Мога ли да ви взема ръкавиците, докторе?

— А, няма защо, ще ги оставя тук — отклони я Хейдък и хвърли небрежно ръкавиците върху масата. — Доста хладна сутрин.

— Може би една малка чаша шери би ви дошла добре — покани го мис Марпъл.

— Чух, че сте започнала да пиете. Ще ви кажа, че никога не трябва да пиете сама.

Бутилката и чашките вече се намираха на една малка масичка до мис Марпъл. Мис Найт излезе от стаята.

Доктор Хейдък бе много стар приятел. Той почти изцяло се беше оттеглил от работа, но продължавате да наглежда някои от отдавнашните си пациенти.