Агата Кристи - Проклятието на огледалото

Мис Марпъл седеше до прозореца в дневната, който гледаше към градината, с която някога се бе гордяла. Вече не се гордееше с нея. Само леко се намръщваше, когато я видеше през прозореца. От известно време й бяха забранили да се занимава активно с градинарство. Никакво навеждане, копаене или садене. Позволяваха й най-много да подкастря дръвчетата и то не продължително време. Не ще и дума, че старият Лейкък, който идваше три пъти седмично да поддържа градината, проявяваше голямо старание. То обаче бе голямо по неговите собствени разбирания, не и по тези на работодателката му. Мис Марпъл знаеше точно каква работа иска да бъде свършена и кога точно да бъде свършена, и най-добросъвестно му разясняваше това. Но старият Лейкък реагираше в свой стил, а именно, ентусиазирано се съгласяваше с нея и после правеше каквото си знаеше.

— Точно така, госпожо, и теменужките ще ги оправим, и камбанките. Точно така, сега в понеделник, има си хас да не съм разбрал.

Оправданията на Лейкък бяха винаги убедителни и силно наподобяваха използваните от капитан Джордж в „Трима мъже в една лодка“, когато капитанът обясняваше защо не трябва да излиза в открито море. Винаги причината беше вятърът, който все нещо не беше наред. Духаше или откъм морето, или откъм брега, или откъм ненадеждния запад, или откъм още по-опасния изток. Лейкък пък се оправдаваше с времето. Бе или твърде сухо, или прекалено влажно, или имаше опасност от слана. Или пък някаква друга, изключително важна работа, трябваше да се свърши най-напред. Най-често тя се отнасяше за обикновеното или брюкселското зеле, от които градинарят обичаше да засажда огромни количества. Лейкък си имаше собствени разбирания за градинската работа и нито един работодател, колкото и вещ да беше в градинарството, не можеше да го отклони от тях.

Разбиранията му предполагаха преди всичко изпиване на безброй чаши силен и много подсладен чай като встъпление към работата, усърдно помитане на окапалите листа през есента и малко разсаждане на любимите му астри и босилек през пролетта, за да стане „красива гледка“, както казваше той, през лятото. Нямаше и нищо против да пръска розовите храсти с препарат срещу насекоми, но не влагаше бог знае какво усърдие в това, а когато му се кажеше, че трябва да разкопае лехите с грах, отвръщаше, че неговият грах бил станал страшен, особено миналата година, и то без човек да го глези много-много с някаква предварителна обработка на почвата.

За да бъдем справедливи, Лейкък хранеше добри чувства към работодателите си и дори се съобразяваше с градинарските им прищевки стига да не бяха свързани с вършенето на някаква тежка работа. Приемаше за сериозни растения единствено зеленчуците, особено зелките, а колкото до цветята, намираше ги за предмет на несериозните занимания на дами, които си нямат друга работа. Демонстрираше добрите си чувства, като подаряваше гореспоменатите астри и босилек, а понякога и летни хризантеми.

— Отидох да свърша малко работа в Новия квартал, нали и там искат да си оправят градините мераклийски. Бяха накупили много повече цветя, отколкото трябва, та рекох да донеса някой и друг корен. Ще ги посадя ей там, дето на ония проскубани рози много-много не им е мястото.

Като размишляваше върху всичко това, мис Марпъл отмести поглед от прозореца и се върна към плетивото си.

Човек трябваше да погледне действителността в очите. Сейнт Мери Мийд вече не беше това, което беше някога. Всъщност, тази оценка беше валидна и за всичко останало. При добро желание човек можеше да обвини за случилото се и войната, или по-точно, двете войни, и младото поколение, и това, че и жените вече ходеха на работа, и атомната бомба, или просто правителството. Но истинската причина беше възрастта. Мис Марпъл, която бе жена с много здрав разум, прекрасно знаеше това. Просто усещаше старостта много по-силно в Сейнт Мери Мийд, защото бе живяла там много дълго време.

Сейнт Мери Мийд, или по-скоро черупката му, все още си беше на мястото. И кръчмата „Синият Глиган“ си беше на мястото, и църквата, и викариатът. Също и малка групичка къщи от времето на кралица Ана и крал Джордж, една, от които беше и нейната.