Агата Кристи - Проклятието на огледалото

След още няколко завоя мис Марпъл, изгубила чувство за посока, се оказа отново в края на Новия квартал. Сега бе на Карисбрук Клоуз, половината от която бе още в строеж. На първия етаж на една почти завършена къща бе застанала млада двойка и обсъждаше достойнствата й.

— Няма да отречеш, че разположението й си го бива, Хари.

— И на другата беше същото.

— Тази има две стаи повече.

— Да де, и ще си платим за тях.

— Е, харесва ми тази!

— Има си хас да не ти хареса.

— Моля те, престани да ми разваляш настроението. Знаеш какво каза мама.

— Майка ти все казва нещо.

— Не казвай нищо лошо за майка ми. Какво щях да правя без нея? Не забравяй, че се отнесе добре с теб, можеше да те даде под съд.

— Хайде, Лили, престани.

— Оттук се виждат хълмовете. И почти може да се види — наведе се напред и наляво — и почти може да се види водохранилището…

Наведе се още по-напред, очевидно забравила, че бе стъпила върху една неустойчива дъска, която не бе закрепена, а просто подпряна. Дъската се заклати под краката на момичето и то изгуби равновесие и извика.

— Хари!

Младият мъж не се и помръдна, макар че бе само на фут или два от нея. Сетне направи крачка назад.

С отчаяни движения момичето успя да възвърне равновесието си.

— Насмалко щях да се пребия! — възкликна все още уплашено то. — Ти защо не ми помогна?

— Всичко стана много набързо, мила. Освен това, нищо ти няма.

— Насмалко щях да се пребия, казвам ти. Я ми виж пуловера, целият е изцапан.

Мис Марпъл продължи пътя си, но след малко, поддавайки се на един вътрешен повик, се върна.

Лили бе излязла на улицата и чакаше младият мъж да заключи къщата.

Мис Марпъл се доближи до нея и бързо, и тихо я заговори.

— На твое място, мила, не бих се омъжила за този млад човек. Трябва ти човек, на когото да можеш да разчиташ, когато си в опасност. Моля те да ме извиниш за тези думи, но смятам, че е редно да бъдеш предупредена.

След тези думи си тръгна. Лили я проследи с поглед.

— Я виж…

Младият мъж се доближи.

— Какво ти каза, Лили?

Лили понечи да му отговори, но сякаш размисли.

— Ако искаш да знаеш, каза ми да внимавам.

Погледна го замислено.

Мис Марпъл, която бързаше да се отдалечи от младата двойка, се препъна в един камък и падна.

От близката къща излезе жена и се затича към нея.

— Боже мой, мила, какво неприятно падане! Надявам се да не сте се ударила зле.

Демонстрирайки доброжелателност, жената едва ли не прегърна мис Марпъл и я изправи на крака.

— Надявам се, няма счупени кости? Много добре. Сигурно сте малко стресната.

Говореше високо и дружелюбно. Бе възпълна жена с яко телосложение на около четиридесет години, с кестенява коса, която бе започнала да посивява, сини очи и голяма уста, в която според мис Марпъл имаше твърде много бели блестящи зъби.

— Елате у нас да се поуспокоите. Ще приготвя чай.

Мис Марпъл й благодари и позволи да бъде отведена в една малка стая пълна с кресла и столове, тапицирани с кретон в ярки цветове.

— Заповядайте! — спасителката й я настани в кресло, пълно с възглавници. — А сега почакайте малко, да отида да сложа чайника.

Бързо излезе от стаята, която изведнъж придоби спокоен вид. Мис Марпъл дълбоко въздъхна. Не се бе наранила, но падането все пак я бе уплашило. На нейните години трябваше да се пази от падания. С чувство за вина съобрази, че ако извади късмет, мис Найт може и да не научи за случилото се. Раздвижи ръцете и краката си. Нямаше нищо счупено. Само да можеше да се прибере у дома си. Може би след чаша чай…

Чашата чай се появи почти едновременно с мисълта за нея. Бе донесена на поднос заедно с четири сладки бисквити в малка чинийка.

— Заповядайте — подносът бе поставен на малка масичка пред нея. — Да ви налея ли? Сложете си повечко захар.

— Пия го без захар, благодаря.

— А, не, ще си сложите захар. Заради уплахата. По време на войната бях в чужбина като милосърдна сестра, та знам. Захарта е много полезна при шок — сложи й четири бучки захар и енергично започна да я разбърква. — Така, сега изпийте това, и ще се почувствате като кукуряк.

Мис Марпъл изпълни нареждането.

„Любезна жена“, помисли си. „Напомня ми някого. Но кого?“

— Бяхте много мила с мен — обърна се мис Марпъл към жената с усмивка.

— А, моля ви се, няма нищо. По начало съм си такава, обичам да помагам на хората. — Чу се отварянето на входната врата и жената надникна през прозореца. — Ето го и съпругът ми. Артър, имаме гостенка.