Агата Кристи - Проклятието на огледалото

По-красиви перуники нямаше в околността, помисли си с гордост тя.

Тя застана пред новата врата с лъскава още боя и натисна звънеца. Отвори й иконом, който можеше да бъде само италианец. Отведе я направо в стаята, която някога полковник Бантри бе ползвал като библиотека. Мисис Бантри вече знаеше, че са махнали стената между библиотеката и кабинета. Резултатът бе внушителен. Стените бяха облицовани с ламперия, а на пода бе нареден паркет. В единия край на помещението имаше огромно пиано, а по средата до стената беше поставен превъзходен грамофон. В противоположния край беше оформено малко кътче от персийски килими, масичка за чай и няколко стола. До масичката седеше Марина Грег, а край нея бе застанал мъж, за когото мисис Бантри първоначално реши, че е най-грозният човек, когото бе срещала през живота си.

Само секунди преди ръката на мисис Бантри да се протегне към звънеца Марина Грег говореше с тих, но въодушевен глас на мъжа си.

— Да знаеш, Джинкс, че тази къща ми харесва. Точно такава къща съм търсила през целия си живот. Тиха. Спокойна английска къща в спокойната английска провинция. Готова съм да остана тук до края на живота си. Ще заживеем като англичани. Ще пием китайски чай всеки следобед в прекрасния ми сервиз. Ще се радваме през прозореца на гледката на тези ливади и английски градини. Чувствам се така, сякаш най-сетне съм открила своя дом. Тук вече ще пусна корени, тук се чувствам спокойна и щастлива. Това място ще бъде наш дом. Точно така го възприемам — като дом .

Джейсън Ръд, когото жена му назоваваше Джинкс, се усмихна. Усмивката му бе снизходителна, извинителна, но все пак сдържана. От всичко това, на което се беше наслушал, можеше да се окаже, че този път Марина говори истината. Че наистина чувства това място като свой дом . И преди обаче я бе виждал да проявява същия ентусиазъм. Тя и преди бе казвала, че е намерила точно това, което бе търсила през целия си живот.

— Чудесно, мила, чудесно — отвърна Джейсън плътния си глас. — Радвам се, че намираш къщата хубава.

— Хубава? Аз я намирам за божествена. А ти не я намираш за божествена?

— Божествена е, разбира се. Не ще и дума.

„Къщата не е чак толкова лоша, мислеше Джейсън. Масивна, здрава, е, наистина изградена в грозноват викториански стил. Затова пък излъчваше надеждност и сигурност. Сега, след като вече бяха отстранил най-фантастичните й неудобства, в нея щеше да е възможно да се живее. Всъщност, не беше лошо място стига човек да се отбива в него само от време на време. Ако извадеше късмет, Марина щеше да я харесва още поне две — две и половина години. Зависеше от много неща.“

— Чудесно е да се чувстваш отново добре — каза с въздишка Марина. — Да се чувстваш изпълнен със сили. Способен да се справяш с живота.

— Точно така е, мила — съгласи се Джейсън.

Тъкмо тогава вратата се отвори и италианският иконом въведе мисис Бантри.

Марина приветства гостенката с всичкия чар, на който бе способна. Пресрещна я с разтворени обятия с думите, че за нея е същинско удоволствие да се срещна отново с мисис Бантри. Че е страшно съвпадение, дето преди две години се запознали в Сан Франциско и ето, сега, заедно с Джинкс са купили тъкмо къщата, която някога й е принадлежала. Че се надява, че наистина много се надява, мисис Бантри да не им се разсърди много за големите промени в бившия й дом и да ги сметне за ужасни нахалници.

— Идването ви тук е едно от най-прекрасните неща, които са се случили на тази къща — отвърна приветливо мисис Бантри и погледна към камината.

— Ах, още не съм ви представила съпруга си — каза Марина след съвсем кратка пауза. — Джейсън, запозная се с мисис Бантри.

Мисис Бантри огледа Джейсън Ръд не без интерес.

Първото й впечатление бе, че по-грозен мъж не бе срещала. Той имаше интересни очи. Не бе виждала дотогава човек с толкова хлътнали очи. „Дълбоки тихи езера“, рече си мисис Бантри и се почувства като романистка. Останалата част от чертите на лицето му определено бяха груби, непропорционални почти до комичност. Носът му бе вирнат нагоре и му трябваше само малко червена боя, за да заприлича досущ на клоунски. Устата му също бе огромната тъжна уста на клоун. Така и не можа да определи дали в момента е сърдит или това е просто постоянното изражение на лицето му. Когато той проговори, тя неочаквано за себе си установи с изненада, че гласът му е приятен. Плътен и отчетлив глас.

— Един съпруг винаги може да остане и позабравен — каза той. — Позволете ми да ви заявя, че съпругата ми и аз се радваме да ви посрещнем в този дом. Надявам се да не съжалявате, че не вие, а ние сме стопаните.