Агата Кристи - Проклятието на огледалото

— Просто си избийте от главата мисълта, че съм била принудена да напусна стария си дом — заяви мисис Бантри. — Никога не съм смятала тази къща за свой дом. Откакто я продадох, ми олекна. Никак не ми бе удобна за поддържане. Градината винаги ми е харесвала, но къщата започна да ми отваря все повече и повече работа. Животът ми тръгна прекрасно, откакто започнах да пътувам по чужбина, за да навестявам женените си деца и внуците си, и приятелите си, пръснати из целия свят.

— Деца? — попита Марина Грег. — Дъщери или синове?

— Двама сина и две дъщери — поясни мисис Бантри. — И то върху доста голямо пространство. Единият ми син е в Кения, другият — в Южна Африка. Имам дъщеря в Тексас, а другата, слава Богу, е в Лондон.

— Четири деца — каза Марина Грег. — А внуците ви колко са?

— Вече са девет — отвърна мисис Бантри. — Много е приятно да бъдеш баба. Не си родител, за да носиш отговорност за възпитанието им. Мога да ги глезя както си искам.

— Боя се, че слънцето започна да ви свети в очите — прекъсна я Джейсън Ръд, отиде до един от прозорците и спусна щорите. — Би било хубаво да ни разкажете нещо повече за това прекрасно село — добави той, като се върна.

След това й подаде чаша чай.

— Искате ли топла кифла, сандвич или кекс? Имаме италианска готвачка, която прави чудесни сладкиши. Виждате, че вече възприехме английския навик следобед да пием чай.

— Чаят е превъзходен — рече мисис Бантри, отпивайки от ароматната течност.

Марина Грег се усмихваше и изглеждаше щастлива. Внезапното нервно потръпване на пръстите й, което очите на Джейсън Ръд бяха забелязали минута-две преди това, бе преминало. Погледът на мисис Бантри, отправен към домакинята, бе изпълнен с възхищение. Марина Грег бе достигнала върха на кариерата си преди опошляването на критериите за професионалните качества на една актриса. Никой не би я нарекъл „Въплъщение на Сексапила“, „Бюстът“ или „Тялото“. В чертите на лицето й имаше нещо от красотата на Грета Гарбо. Във филмите си тя бе изпъквала по-скоро с личността си, отколкото със сексапил. С внезапните си жестове, с погледа на красивите си очи, с лекото потрепване на устните си, тя съумяваше да предизвика у зрителите очарованието, предизвикано не от правилността на чертите, а от неочакваното вълшебство на плътта, което винаги заварва наблюдаващите го неподготвени. Все още притежаваше това качество, макар и вече да не бе така видимо. Подобно на много филмови и театрални актриси тя бе постигнала умението по желание да изключва личността си. Можеше да се самовглъби в себе си, да бъде мълчалива, тиха, отпусната и с всичко това да разочарова някой от наблюдаващите я нейни почитатели. След това обаче бе достатъчен един жест, едно движение с ръцете или една внезапна усмивка, за да се възстанови вълшебството.

Една от най-силните й роли бе в „Мария Шотландска“ и именно за нея се сети мисис Бантри, когато сега я наблюдаваше. Сетне мисис Бантри отмести поглед към съпруга й. Той също наблюдаваше Марина. Без да усети, че и той е наблюдаван, бе позволил изражението на лицето му да издаде неговите чувства. „Божичко, каза си мисис Бантри, та този човек я обожава.“

Така и не знаеше защо това я учуди чак толкова. Може би защото пресата се занимаваше толкова много със звездите и техните любовни истории, та хората вече не очакваха да видят истината с очите си.

— Надявам се, че животът тук ще ви хареса — поде импулсивно мисис Бантри. — Смятате ли да запазите къщата дълго време?

Марина я погледна с очи, широко отворени от изненада.

— Смятам да остана тук завинаги — каза тя. — Разбира се, това не означава, че няма да ми се налага да отсъствам, и то доста често. Появи се възможността през следващата година да участвам в един филм, който ще се снима в Северна Африка, но още не е съвсем сигурно. Домът ми обаче ще е тук. Тук ще се завръщам — въздъхна тя. — Това е най-красивото от всичко. Това, че най-сетне си намерих дом .

— Да, да, разбирам ви — каза мисис Бантри, но в същото време си помисли нещо съвършено различно. „Даже и за миг няма да повярвам, че точно това ще стане. Не ми се вярва да си от тези, които могат да се заседят дълго на едно място.“

Отново стрелна с поглед Джейсън Ръд. Той вече не се мръщеше. Напротив, усмихваше се и усмивката му бе много приятна и неочаквана. Бе обаче тъжна усмивка. „И той мисли като мен“, каза си мисис Бантри.

Вратата се отвори и влезе млада жена.

— Бартлътс те търси по телефона, Джейсън — съобщи тя.