Агата Кристи - Нула часът — развръзката

— Грешиш, Кей. Одри намира идеята за добра.

— Одри намира! Какво искаш да кажеш с това? Откъде знаеш какво намира Одри?

Той изглеждаше объркан. Изкашля се, за да върне самообладанието си.

— Всъщност вчера я срещнах случайно в Лондон.

— Не си ми казвал.

Невил се ядоса:

— Казвам ти го сега. Беше чиста случайност. Вървях през парка. Тя се появи насреща. Не смяташ, че трябваше да побягна, нали?

— Разбира се, че не — каза Кей замислено. — Продължавай!

— Аз… ние се спряхме, разбира се, после се върнах и продължих с нея. Реших, че това бе най-малкото, което можех да направя.

— И после.

— После седнахме и поговорихме. Тя бе много мила, наистина много мила.

— Радвам се за теб — подсмихна се Кей.

— Разбираш ли, побъбрихме за незначителни неща. Тя бе съвсем естествена и нормална в държането си и… и така нататък.

— Забележително! — възкликна жена му.

— Попита как си…

— Много мило от нейна страна!

— Поговорихме малко и за тебе. Наистина, Кей, тя бе безкрайно мила.

— Скъпата Одри!

— И тогава ми хрумна, разбираш ли, колко хубаво би било да станете приятелки, да се срещнем. Мина ми през ума, че бихме могли да го направим още това лято в Гълс Пойнт. Там всичко би могло да стане съвсем естествено.

— Идеята твоя ли беше?

— Разбира се.

— Не си ми споменавал за подобна идея.

— Защото едва тогава ми хрумна.

— Разбирам. Предложението е било твое и Одри е решила, че хрумването е чудесно?

Изглежда, едва сега нещо в поведението на Кей смути Невил.

— Какво има, красавице?

— О, нищо! Абсолютно нищо? Нито ти, нито Одри сте се замислили дали и аз ще намеря идеята за чудесна?

Невил я изгледа.

— Но, Кей, за бога, защо си против?

Тя прехапа устни. Той продължи:

— Ти сама каза… още онзи ден…

— О, не започвай отново! Аз говорих за други, а не за нас!

— Но това ме накара да помисля…

— Не ме прави на глупачка! Не ти вярвам.

Невил я гледаше с неприязън.

— Но, Кей, защо си против? Мисля, че няма причина да си против!

— Така ли?

— Струва ми се, че не става дума за ревност или нещо от този род. — Той замълча. Гласът му се промени. — Разбираш ли, Кей, отнесохме се много лошо с Одри. Не, не е вярно. Това няма нищо общо с теб. Аз се отнесох зле с нея. Безсмислено е да твърдя, че нямаше друга възможност. Бях убеден, че ако направим това, ще се почувствам по-добре. Ще бъда много по-щастлив.

— Значи не си бил щастлив? — изрече Кей бавно.

— Скъпо глупаче, какви ги приказваш? Разбира се, че бях щастлив, безкрайно щастлив. Но…

— Но… Там е работата! — прекъсна го тя. — Винаги е имало едно „но“ в този дом. Някаква проклета сянка витае наоколо. Сянката на Одри.

Невил я гледаше втренчено.

— Искаш да кажеш, че ревнуваш от Одри? — попита.

— Не ревнувам. Боя се от нея… Невил, ти не разбираш каква е Одри.

— Как да не разбирам, след като съм бил женен за нея повече от осем години!

— Ти не знаеш — повтори Кей — каква е Одри.

— Това е нелепо! — възкликна лейди Тресилиън. Тя се намести на възглавниците и огледа ядосана стаята. — Нечувана нелепост! Невил трябва да е полудял!

— Идеята е доста глупава — съгласи се Мери Олдин.

Лейди Тресилиън имаше забележителен профил с тънък орлов нос, а очите й, когато поискаше, можеха да гледат смразяващо. Нейните седемдесет години и разклатеното й здраве никак не бяха повлияли върху пъргавия й ум. Вярно, че преживяваше все по-дълги периоди, когато се оттегляше от живота и вълненията и предпочиташе да лежи с полузатворени очи, но от тези състояния на полукома излизаше с още по-изострени възприятия и по-хаплив език. Подпирана от възглавници в голямото легло, разположено в единия ъгъл на стаята, тя се държеше като кралицата на Франция. Мери Олдин бе нейна далечна братовчедка, която живееше тук и се грижеше за нея. Двете жени се разбираха чудесно. Мери бе трийсет и шест годишна. Имаше от онези гладки, инфантилни лица, върху които годините почти не оставяха следи. Можеше да бъде както на трийсет, така и на четирийсет и пет. Имаше хубава фигура, добри обноски, косите й бяха тъмни с бял кичур, който й придаваше индивидуалност. По това време това бе модно, но кичурът на Мери бе естествен и тя го имаше още от детските си години.

Погледна замислено писмото на Невил Стрейндж, което й бе подала лейди Тресилиън.

— Да. Звучи доста глупаво — повтори тя.

— Не можеш да ме убедиш — каза лейди Тресилиън, — че това е идея на Невил! Някой го е подучил. Вероятно новата му жена.