Агата Кристи - Нула часът — развръзката

— Доста преживя, нали? — попита тихо.

Сълзи напираха в очите й.

— Знаеш ли, Силвия — продължи Батъл бавно, — винаги съм мислел, че нещо става с теб. Повечето хора имат някаква слабост. Обикновено всичко е твърде просто. Можеш да разбереш, когато едно дете е ненаситно, лошо или се държи като тиранин. Ти беше добро дете, много кротко и мило, никога не ми създаваше проблеми и въпреки това понякога се тревожех. Защото ако не забележиш навреме пукнатината, тя може да се превърне в бездна.

— Като при мен!

— Да, като при тебе. Ти си се огънала под натиска, и то по много странен начин. По доста глупав начин, нещо, с което преди никога не съм се сблъсквал.

Момичето отвърна неочаквано пренебрежително:

— Мислех си, че често си се сблъсквал с крадци.

— Така е, зная всичко за тях. И тъкмо затова, мила моя, не защото съм ти баща (бащите не знаят много неща за децата си), а защото съм полицай, съм убеден, че не си крадла. Ти нищо не си присвоявала тук. Има два вида крадци. Едните се поддават на неочаквана и непреодолима съблазън, а това се случва дяволски рядко (на какви ли не съблазни може да устои обикновеният, нормален, честен човек), а другите просто си взимат онова, което не им принадлежи, и го смятат за нещо съвсем естествено. Ти не можеш да бъдеш причислена нито към едните, нито към другите. Не си крадла. Ти си необикновена лъжкиня.

Силвия промълви:

— Но…

— Признала си всичко? — прекъсна я той. — Зная това. Имало едно време светица. Тя раздавала хляб на бедните. Съпругът й не одобрявал това. Срещнал я веднъж и я попитал какво носи в кошницата си. Тя се изплашила и отвърнала: „рози“. Той отворил кошницата и о, чудо, вътре наистина имало рози. Ако ти беше Света Елизабета и беше излязла с кошница рози, а съпругът ти те бе срещнал и попитал какво носиш, ти щеше от страх да отговориш: „хляб“.

Той помълча, сетне продължи тихо:

— Така ли беше?

Настъпи още по-дълбока тишина, момичето стоеше, свело глава.

— Кажи, дете. Какво точно се случи? — настоя бащата.

— Тя ни събра. Заговори. Забелязах да ме гледа и разбрах, че е заподозряла мен. Почувствах, че се изчервявам, усетих погледите на някои момичета. Беше ужасно. После и другите започнаха да ме гледат и да си шушукат. Разбрах, че всички мислеха така. Една вечер Амфри ме доведе тук с няколко момичета и започнаха някаква игра на думи. Тя изричаше думата, а ние отговаряхме…

Батъл измърмори нещо възмутено.

— Разбрах какво означаваше това и… се почувствах като парализирана. Опитвах се да не сгреша думата, опитвах се да мисля за странични неща като катерички или цветя, но Амфри стоеше и ме наблюдаваше с очи като свредели, които сякаш се забиват в теб. Сетне… о… ставаше все по-лошо и по-лошо, докато един ден Амфри заговори с мен толкова мило и толкова… толкова разбиращо, че аз се пречупих и казах, че съм била аз… О… татко, колко по-леко се почувствах!

Батъл потърка брадичката си.

— Разбирам.

— Наистина ли?

— Не, Силвия, не те разбирам, защото характерът ми е друг. Ако някой се опита да ме накара да си призная нещо, което не съм извършил, по-скоро бих му фраснал един. Но ми е ясно какво се е случило с теб. Онази твоя Амфри с очи като свредели е получила като на тепсия добър пример за необикновена психологическа реакция, за който би мечтал всеки недозрял тълкувател на погрешно разбрани теории. Това, което трябва да направим сега, е да изясним тази бъркотия! Къде ли е госпожица Амфри?

Госпожица Амфри тактично бе останала наблизо. Съчувствената усмивка замръзна на лицето й, когато старши инспектор Батъл каза рязко:

— В името на справедливостта към дъщеря ми трябва да ви помоля да извикате местната полиция във връзка със случая.

— Но, господин Батъл, Силвия сама…

— Силвия не е докосвала тук нищо, което не й принадлежи.

— Добре разбирам, че като баща…

— Не говоря като баща, а като полицай. Извикайте полицията да ви помогне. Тя ще бъде дискретна. Сигурен съм, че ще намерите някъде наоколо скрити нещата, както и съответните отпечатъци от пръсти върху тях. Хлапетата не се сещат да носят ръкавици, когато крадат. А сега ще отведа дъщеря си. Ако полицията открие истински доказателства, уличаващи я в кражба, готов съм да се явя вместо нея в съда и да поема върху себе си това, което я очаква, но съм сигурен, че ще се окажа прав.

След около пет минути изкара колата през портата.

— Кое беше русокосото момиче, което срещнах в коридора? С мъхести розови бузи, с петно на брадичката и с раздалечени сини очи.