Агата Кристи - Нула часът — развръзката

Тя поклати глава. Заговори разпалено. Опитваше се да изрази с думи онова, което виждаше толкова ясно в мислите си, но не успяваше.

— Може да не направите нищо. Просто да се окажете на определено място в определен момент. О, трудно ми е да обясня какво искам да кажа… но някой ден вие просто може да вървите по някоя улица и това да се окаже ужасно важно, без сам да го съзнавате.

Червенокосата дребничка сестра бе от западното крайбрежие на Шотландия и някъде в родословното й дърво имаше ясновидец.

Може би виждаше в мислите си неясния силует на някакъв мъж, който през една септемврийска нощ се движеше по пътя и спасяваше едно човешко същество от ужасна смърт…

Той бе сам в стаята и единственият доловим шум бе от поскърцването на перото, което изписваше ред след ред върху хартията.

Никой не можеше да прочете написаното. Ако все пак някой успееше, нямаше да повярва на очите си. Защото написаният текст беше подробен и грижливо разработен план за убийство.

Има мигове, когато тялото съзнава, че е контролирано от разума, и го кара да се прекланя смирено пред нещо тайнствено и чуждо, което насочва действията му. Има и други мигове, когато съзнанието разбира, че владее и контролира тялото, и го използва като инструмент за постигане на целта.

Човекът с перото бе във второто състояние. Целият бе само съзнание — един хладнокръвен, властен разум. Разум, завладян от едничката мисъл и цел — да погуби друго човешко същество. И за да бъде постигната целта, перото педантично излагаше плана върху хартията. Всяка случайност, всеки вариант бе предвиден. Пъкленото дело трябваше да бъде абсолютно сигурно. Като всички добри планове и този не бе съвсем категоричен и окончателен. Предвиждаха се варианти. Нещо повече, тъй като разумът бе интелигентен, той знаеше, че трябва да предвиди и промяна в обстоятелствата. Но главните моменти бяха точно разработени и грижливо проверени. Времето, мястото, начинът, жертвата!…

Човекът вдигна глава. Внимателно прочете листовете. Да, работата бе изпипана.

На мрачното му лице се появи усмивка. Това не бе усмивка на напълно нормален човек. Той пое дълбоко въздух.

Ако човек наистина бе сътворен по образ и подобие на своя Създател, в случая това бе пародийно копие, родено от шегата на Създателя.

Да, бе предвидено всичко, бе премислена всяка възможна реакция. Доброто и злото у хората се надиграваха, за да преминат накрая в съзвучие с този сатанински план.

Все пак нещо липсваше…

Пишещият отбеляза с усмивка датата — един септемврийски ден.

После се изсмя и накъса листовете на парчета, прекоси стаята и хвърли късовете хартия в огнените пламъци. Не допусна никаква небрежност. Всички късчета бяха погълнати и унищожени от огъня. Сега вече планът бе съхранен единствено в съзнанието на своя създател.

Старши инспектор Батъл закусваше. Лицето му изразяваше решителност. Четеше бавно и внимателно писмото, което жена му току-що му бе подала разплакана. Лицето му както винаги оставаше безизразно. Сякаш бе изсечено от дърво. Бе твърдо и солидно и по свой начин внушително. Старши инспектор Батъл не излъчваше особена интелигентност. Той определено не бе интелигентен, ала притежаваше някакво друго качество, трудно определимо, но въпреки това въздействащо.

— Не мога да повярвам! — изхлипа госпожа Батъл. — Силвия!

Силвия бе най-малкото от петте деца на старши инспектора и госпожа Батъл. Тя бе шестнайсетгодишна и учеше близо до Мейдстоун.

Писмото, изпратено от госпожица Амфри, директорка на училището, бе делово, любезно и изключително тактично. В него се излагаше открито, че от известно време училищното ръководство е обезпокоено от поредица дребни кражби и че най-сетне случаят е изяснен. Силвия Батъл си признала и госпожица Амфри би желала при първа възможност да се срещне с господин и госпожа Батъл „за изясняване на ситуацията“.

Старши инспектор Батъл сгъна писмото, пъхна го в джоба си и каза:

— Остави това на мен, Мери.

Изправи се, заобиколи масата, погали я по бузата и додаде:

— Не се безпокой, скъпа, всичко ще бъде наред.

Излезе от стаята, като остави зад себе си чувство за сигурност и спокойствие.

Същия следобед старши инспектор Батъл седеше на стола в модерно и своеобразно подредената приемна на госпожица Амфри, поставил големите си, сякаш изсечени от дърво длани върху коленете си; той седеше срещу директорката и повече от всякога напомняше полицай.