Агата Кристи - Нула часът — развръзката

— Сигурно е Олив Парсънс.

— Не бих се изненадал, ако се окаже тя.

— Уплашена ли изглеждаше?

— Не, изглеждаше самодоволна. Стотици пъти съм виждал този спокоен, самодоволен израз в съда. Ловя се на бас, че тя е крадлата, но сама няма да си признае. Едва ли!

— Имам чувството, че се събуждам от лош сън — въздъхна момичето. — О, татко, съжалявам! Толкова съжалявам! Как съм могла да бъда такава глупачка, такава кръгла глупачка! Чувствам се ужасно.

— Няма нищо — отвърна старши инспектор Батъл, като я помилва по ръката. С другата си ръка продължаваше да държи волана, произнасяйки обичайните утешителни думи: — Не се безпокой. Така Той ни изпитва. Да, това е нашето изпитание. Иначе не виждам за какво ще ни го изпраща…

Къщата на Невил Стрейндж край Хиндхед се къпеше в слънчева светлина.

Денят не бе типичен за месец април, един от редките горещи дни, по-горещ дори от дните през юни.

Невил Стрейндж слизаше по стълбите. Бе с бяла тениска и носеше под мишница четири ракети за тенис.

Ако имаше комисия за избор на човек, който е олицетворение на късметлията в Англия и на когото не му липсва нищо, тя несъмнено би се спряла на Невил Стрейндж. Той бе добре познат сред английското общество, първокласен тенисист и всестранно надарен спортист. Въпреки че не бе достигал финалите в Уимбълдън, бе участвал в редица открити турнири, а в смесените двойки на два пъти се бе класирал за полуфиналите. Може би бе прекалено всестранно надарен, за да стане шампион по тенис. Играеше отлично голф, плуваше великолепно и бе извършил няколко успешни изкачвания в Алпите. Бе на трийсет и три години, радваше се на чудесно здраве, добра външност, много пари, изключително красива жена, за която се бе оженил съвсем наскоро, и по всичко личеше, че няма никакви грижи или проблеми.

Въпреки това, когато в онази чудесна утрин Невил Стрейндж се спусна по стъпалата, сякаш някаква сянка се приближи към него. Сянка, видима може би само за неговите очи. Той я чувстваше, мисълта за нея го караше да бърчи чело и да гледа тревожно и объркано. Прекоси хола, изправи рамене, сякаш решително отхвърли някакво бреме, мина през дневната и излезе на остъклената веранда, където жена му Кей пиеше портокалов сок, обградена с възглавници.

Двайсет и три годишната Кей Стрейндж бе необикновено красива. Тя имаше изящно, грациозно, чувствено тяло. Безупречната кожа на лицето й се нуждаеше от съвсем лек грим, само за да я подчертае, а рядкото съчетание на тъмни очи и вежди с тъмночервени коси действаше пагубно на околните.

Съпругът й каза весело:

— Здравей, красавице. Какво има за закуска?

— За тебе онези отвратителни бъбреци, гъби и бекон — отвърна тя.

— Чудесно — изрече Невил.

Сипа си в чинията храна и си наля чаша кафе. За няколко минути настъпи благотворна тишина.

— О-о — пропя Кей сладострастно, като мърдаше пръстите на краката си, лакирани с червен лак. — Слънцето е прекрасно, нали? Въпреки всичко в Англия не било толкова лошо.

Току-що се бяха върнали от Южна Франция.

Невил прегледа набързо заглавията във вестника и се върна към спортната страница, като промълви само „хм…“.

После продължи с препечена филия и мармалад, остави настрана вестника и се залови с пощата.

Бяха се натрупали доста писма, но повечето от тях той хвърли веднага. Циркуляри, реклами, информации.

— Не ми харесват цветовете в дневната. Може ли да ги променя, Невил? — обади се Кей.

— Можеш всичко, каквото пожелаеш, красавице.

— Електрик — каза замечтано жена му — и сатенени възглавници с цвета на слонова кост.

— Липсва само маймунката — подхвърли той.

— Ти ще бъдеш маймунката.

Невил отвори ново писмо.

— О, между другото — каза Кей, — Шърти ни кани да отидем с яхтата до Норвегия в края на юни. Много съжалявам, че няма да можем. — Отмести предпазливо поглед от съпруга си и додаде тъжно: — Би било ужасно приятно.

Сянка премина по лицето на Невил. Поколеба се.

— Наложително ли е да ходим при онази отегчителна старица Камила? — запита непокорно Кей.

— Разбира се, че е наложително — навъси се Невил. — Виж какво, Кей, вече говорихме за това. Сър Матю бе мой опекун. Те с Камила се грижеха за мен, Гълс Пойнт е моят дом, ако изобщо имам дом.

— Добре де, добре — съгласи се тя. — Щом трябва, значи трябва. В края на краищата ние ще получим големите пари, когато умре, та май ще трябва да го преглътнем.

— Не е въпрос да го преглътнем — ядоса се той. — Тя не разполага с парите. Сър Матю ги остави под нейно попечителство, докато е жива, а след това ще ги получа аз и жена ми. Това е въпрос на внимание. Защо не искаш да го разбереш?