Агата Кристи - Нула часът — развръзката

— Няма нужда.

— Но…

— Да не мислите, че не издържам на болка и безсъние?

Тя се усмихна меко и малко високомерно:

— Докторът каза, че мога да ви дам.

— Хич не ми пука какво е казал докторът.

Тя поизпъна чаршафите и премести чашата с лимонада малко по-близо до него. Засрамен от себе си, той каза:

— Съжалявам, ако съм бил груб.

— О, няма нищо.

Ядосваше го, че тя изобщо не се притеснява от лошото му настроение. Нищо не можеше да смути самодоволното й безразличие, типично за медицинска сестра. За нея той не бе мъж, а пациент.

— По дяволите, защо се бъркат… по дяволите, защо се бъркат… — промърмори той.

Тя отвърна с неодобрение:

— Е, е, не сте особено мил.

— Мил ли? — възкликна той. — Мил? Господи!

— Утре ще се чувствате по-добре — успокои го сестрата.

Той преглътна.

— Ех, сестри, сестри. Вие не сте хора!

— Ние знаем кое е най-доброто за вас, разбирате ли?

— Точно това ме вбесява най-много у вас. Във всички болници. В целия свят. Вечно се бъркате! Знаели кое било най-добро за другите! Опитах се да се самоубия. Научихте ли?

Тя кимна.

— Моя лична работа е дали ще скоча от някоя проклета скала. Бях приключил с живота. Бях свършил!

Тя цъкна тихо с език. Това бе израз на съчувствие. Той бе пациент. Помагаше му, като му даваше възможност да излее яда си.

— Не мога ли да се самоубия, щом искам? — настояваше той.

— Грешно е — отвърна тя сериозно.

Погледна го неуверено. Не се съмняваше във вярата си, но не намираше думи да обясни отношението си.

— Е, искам да кажа, че самоубийството е грях. Независимо дали искате или не, трябва да живеете.

— Защо да трябва?

— Има и други хора, за които трябва да помислите, нали?

— Не и в моя случай. В света няма жива душа, която да скърби за моята кончина.

— Нямате ли роднини? Майка, сестра или някой друг?

— Не. Някога имах жена, но тя ме напусна и с право! Разбра, че не ставам за нищо.

— Но сигурно имате приятели?

— Нямам. Не поддържам приятелства. Вижте какво, сестро. Ще ви призная нещо. Някога бях щастливо момче. Имах добра работа и хубава жена. Но преживях автомобилна катастрофа. Шефът ми караше колата, а аз се возех. Нареди ми да кажа, че в момента на катастрофата е карал с трийсет, а караше почти с петдесет. Никой не загина, да не си помислите, той просто щеше да загуби застраховката. Отказах да излъжа, защото аз никога не лъжа.

Сестрата отбеляза:

— Мисля, че сте били напълно прав. Напълно.

— Наистина ли? Този мой магарешки инат ми струваше службата. Шефът беше побеснял. Погрижи се да не си намеря работа никъде. На жена ми й дойде до гуша да гледа как не ме бива за нищо. Замина с един мой приятел, който живееше добре и преуспяваше. Аз вегетирах и все повече затъвах. Пропих се. Това съвсем обърка работите ми. Накрая се предадох, пречупих се. Лекарят каза, че вече никога няма да се възстановя. Както сама разбирате, нямах особени причини да съм доволен от живота. Най-лесният и най-добрият начин бе веднага да сложа край. Животът ми не струваше пукната пара нито за мен, нито за някой друг.

Дребничката сестра прошепна:

— Не можете да сте сигурен.

Той се изсмя. Вече беше в по-добро настроение. Наивното й упорство го забавляваше.

— Мило момиче, каква полза от мен?

— Не знаете. Може би… някой ден… — отвърна тя смутено.

— Някой ден? Няма да има някой ден. Следващия път ще бъде сигурно.

Тя поклати решително глава.

— О, не. Сега вече няма да се самоубиете.

— Защо?

— Никога не го повтарят.

Той я изгледа. „Никога не го повтарят.“ Бе от групата на вероятните самоубийци. Отвори уста да възрази енергично, но неочаквано вродената му искреност го накара да се откаже.

Би ли го направил отново? Наистина ли смяташе да го направи?

Изведнъж осъзна, че не би го сторил. За нищо на света.

Може би в резултат на професионалните си наблюдения тя бе стигнала до верния извод. Самоубийците не повтарят опита си.

В същото време почувства още по-силно желание да я накара да се съгласи с етичната страна на въпроса.

— Във всеки случай мое право е да разполагам с живота си както намеря за добре.

— Не, не и не.

— Но защо не, мило мое момиче, защо?

Тя пламна. Пръстите й си играеха неспокойно със златния кръст, който висеше на врата й.

— Не разбирате. Бог може да има нужда от вас.

Той я изгледа слисан. Не искаше да разколебава детинската й вяра. Подхвърли шеговито:

— Предполагам, че някой ден ще спра подплашен кон и ще спася от смърт златокосо дете? Така ли?