Агата Кристи - Нула часът — развръзката

Замълча и леко потупа коляното си.

— Обичам добрия криминален разказ — продължи. — Но знаете ли? Авторите винаги тръгват от неподходящо място. Започват с убийството. А убийството е краят. Историята започва много по-рано, понякога преди години, с всички случайности и случки, които отвеждат определени хора на определено място, в определен момент, в определен ден. Да вземем показанията на малката прислужница от кухнята. Ако тя не бе спипала любовника си, нямаше да зареже сърдито работата си, да замине при Леймърнови и да стане главен свидетел на защитата. Джузепе Антонели е дошъл да отмени за месец брат си. Братът е сляп като къртица. Той не би видял онова, което са забелязали зорките очи на Джузепе. Ако полицаят не бе влюбен в готвачката от номер четирийсет и осем, той нямаше да закъснее за обиколката си… — Кимна замислено. — Всички събития водят към един определен момент… А после, когато настъпи този момент — точка! Часът нула! Да, всички те се събират в нула часа… — Повтори: — Развръзката — в нула часа. — Потрепери.

— Студено ли ви е, сър. Елате по-близо до огъня.

— Не, не — възпротиви се господин Тревъс. — Както се казва, полазиха ме тръпки. Е, добре, време е вече да тръгвам. — Кимна любезно и излезе от стаята с бавна и отмерена стъпка.

Всички мълчаха известно време разколебани, после Руфъс Лорд, К. С. отбеляза, че бедният Тревъс остарява.

Сър Уилям Клевър каза:

— Остър ум, много остър ум, но в края на краищата старостта си казва думата.

— Пък и сърцето му е зле — додаде Лорд. — Изглежда, всеки миг може да рухне.

— Добре се грижи за себе си — възрази младият Луис.

В този момент господин Тревъс се качваше внимателно в прекрасния си даймлер. Колата го отведе пред дома му в тих квартал на града. Любезният камериер му помогна да свали палтото си. Господин Тревъс влезе в библиотеката. Спалнята му беше от другата страна, тъй като, загрижен за сърцето си, той никога не изкачваше стълби.

Настани се пред запалената камина и притегли към себе си писмата.

Мислите му все още бяха заети с историята, която си бе представил в клуба.

„Дори в този миг — каза си — се подготвя една драма, едно неизбежно убийство. Ако съчинявах някоя от онези забавни истории, изпълнени с кървави престъпления, щях да започна с един възрастен господин, седнал пред камината, който преглежда писмата си и без сам да го съзнава, се е запътил към часа на развръзката…“

Отвори първия плик и погледна разсеяно листа, който извади.

Изведнъж изразът на лицето му се промени. Бе се върнал в действителността.

— Господи! — промълви господин Тревъс. — Крайно досадно! Наистина много неприятно! След толкова години! Това ще обърка изцяло плановете ми.

Мъжът в болничното легло се размърда и простена.

Дежурната сестра в отделението стана от масата и отиде при него. Намести възглавницата и му помогна да легне по-удобно.

Ангъс Макуиртър измърмори нещо в знак на благодарност.

Той кипеше от възмущение и обида. Сега вече всичко щеше да е свършило. Това щеше да е краят! Проклето да е онова идиотско странно дърво, щръкнало изпод скалата! Проклети да са онези досадници — влюбените, които си бяха уговорили среща в студената зимна нощ в подножието на скалата! Ако не бяха те (и дървото!), всичко вече щеше да е свършило — скок в ледената водна бездна, може би кратка борба и после забрава — край на един съсипан, ненужен, безсмислен живот.

А къде бе попаднал? Лежеше в някакво странно болнично легло със счупено рамо и с перспективата да бъде изправен пред съда за опит за самоубийство.

По дяволите, животът си беше негов, нали?

А ако планът му бе успял, щяха да го погребат благочестиво като човек с болен разум!

Болен разум, виж ти! Никога не е бил по-нормален! А да се самоубие, бе най-логичното и най-разумното нещо за човек в неговото положение.

Напълно съсипан, вечно болнав, изоставен от жена си заради друг.

Без работа, без любов, без пари, болен и отчаян — сигурно единственото възможно решение за него бе да сложи край на всичко това!

А сега бе тук. Скоро някой лицемерен мирови съдия ще го укори за това, че всъщност бе направил най-разумното нещо с живота си — единственото, което му принадлежеше.

Той изсумтя от яд. Побиха го тръпки. Сестрата отново застана до него. Бе млада, червенокоса жена с мило, глуповато лице.

— Много ли ви боли?

— Не.

— Ще ви дам нещо за сън.