Агата Кристи - Нула часът — развръзката

Страните на младата жена поруменяха леко с меката, нежна руменина на морска раковина.

— Да — отвърна. — Искам.

— Добре — съгласи се лейди Тресилиън, — добре…

Замълчаха.

— Но, разбира се — поде Одри. — Ще решиш ти. Това е твоят дом и…

Лейди Тресилиън притвори очи.

— Аз съм една стара жена — промълви. — Вече не разбирам нищо.

— Естествено, аз мога да дойда и в друго време. За мене винаги е удобно.

— Ти ще дойдеш през септември както винаги — отсече лейди Тресилиън. — Ще дойдат и Невил и Кей. Макар и да съм стара, струва ми се, мога да се приспособявам към промените в съвременния живот. Повече нито дума, въпросът е решен.

Тя отново притвори очи. След няколко минути попита, като наблюдаваше младата жена през полуспуснатите си клепачи:

— Е, получи ли каквото желаеше?

— О, да, да. Благодаря.

— Скъпа моя — изрече лейди Тресилиън с дълбок и загрижен глас, — сигурна ли си, че тази среща няма да ти причини болка? Ти обичаше много Невил, нали? Това може да отвори старите рани.

Одри гледаше малките си длани, скрити в ръкавиците. Възрастната дама забеляза, че с едната си ръка стискаше силно края на леглото.

Одри вдигна глава. Погледът й бе спокоен и кротък.

— Всичко свърши отдавна. Отдавна.

Лейди Тресилиън се отпусна тежко върху възглавниците.

— Е, ти знаеш по-добре. Остави ме сега, скъпа, уморих се. Мери те чака долу. Кажи да изпратят тук Барет.

Барет бе най-старата и предана прислужница на лейди Тресилиън. Когато тя влезе, господарката й лежеше със затворени очи.

— Колкото по-скоро напусна този свят, Барет, толкова по-добре — въздъхна лейди Тресилиън. — Вече не разбирам нищо и никого.

— О, не говорете така, милейди, вие просто сте уморена.

— Да, уморена съм. Свали пухената завивка от краката ми и ми дай нещо тонизиращо.

— Разстроена сте от идването на госпожа Стрейндж. Госпожата е мила, но май и тя има нужда от нещо тонизиращо. Изглежда болнава. Държи се така, сякаш е видяла нещо, което другите не забелязват. Но е жена с характер. Както бихте казали вие, приема всичко сериозно.

— Така е, Барет. Напълно права си.

— Пък и не е от хората, които се забравят лесно. Често се питам дали господин Невил не си мисли понякога за нея. Новата госпожа Стрейндж е много красива, но за госпожа Одри остава споменът, след като си е отишла.

Лейди Тресилиън неочаквано се изсмя.

— Невил е глупак, щом иска да събере двете жени. После той ще съжалява най-много!

Томас Ройд, захапал лулата си, наблюдаваше как сръчният Мейлийн, старши пиколо, стягаше багажа. От време на време той поглеждаше към парка. Близо шест месеца нямаше да вижда тази картина, която му бе станала толкова близка през последните седем години.

Щеше да се чувства особено, когато се озовеше отново в Англия.

Партньорът му Алън Дрейк надникна вътре.

— Здрасти, Томас, как върви?

— Всичко е готово.

— Ела да пийнем, щастливецо. Изгарям от завист.

Томас Ройд излезе бавно от спалнята и последва приятеля си. Не говореше, защото Томас Ройд бе от хората, на които трябва да им вадиш думите с ченгел от устата. Неговите близки се бяха научили да определят реакциите му по начина, по който мълчеше. Той беше набит човек с изопнато, мрачно лице и наблюдателни, интелигентни очи. Вървеше малко настрани като рак. Поради тази особеност на походката му бе получил прякора Рак Пустинник. Това беше резултат от заклещване на някаква врата по време на земетресение. Оттогава дясната му ръка и рамото му бяха частично парализирани, което като добавка към неестествената скованост на походката често заблуждаваше хората, че е стеснителен и непохватен, което едва ли беше така.

Алън Дрейк направи коктейлите.

— Е — каза той. — Наслука!

Ройд отвърна с някакво „а… хм…“.

Дрейк го изгледа с любопитство и отбеляза:

— Както винаги флегматик. Не разбирам как смогваш. Откога не си бил у дома?

— От седем години. Почти осем.

— Доста време. Чудя се как не си заприличал на аборигените.

— Може и да съм.

— Ти винаги си се доближавал повече до нашите мълчаливи приятели, отколкото до човешката раса! Предварително ли си замислил заминаването си?

— Да, донякъде.

Мургавото му, безстрастно лице изведнъж се изчерви. Алън Дрейк възкликна приятно изненадан:

— Мисля, че тук има пръст някое момиче! Дявол да го вземе, ти се изчерви!

Томас Ройд реагира прекалено бързо:

— Не ставай глупак!

И дръпна силно от старата си лула. Счупи всички предишни рекорди, като продължи да говори.