Агата Кристи - Нула часът — развръзката

— По няколко причини, госпожице Олдин. Първо, вратите не са насилени отвън и нищо не е изчезнало. Излишно е да ви напомням местоположението на къщата, но все пак обърнете внимание на следното. На запад към водата се спуска стръмна скала, на юг има няколко тераси, оградени със зид, и зад него следва склон, който води към морето, на изток градината стига почти до брега, но също е заобиколена от висок зид. Може единствено да се влезе през малката вратичка, която води към шосето и сутринта бе заключена, както обикновено отвътре, и портата, която е на самото шосе. Не казвам, че никой не може да се прехвърли през зида или да използва дубликат от ключа за портата или дори шперц, но доколкото мога да съдя, никой не го е направил. Който и да е извършителят, той е знаел, че всяка нощ Барет пие настойка от сена и е сипал в нея опиат, следователно е бил някой от къщата. Стикът е взет от шкафа под стълбището. Не е бил външен човек, госпожице Олдин.

— Но не е и Невил! Сигурна съм, че не е Невил!

— Защо сте толкова сигурна?

Тя вдигна отчаяно ръце.

— Просто защото не е такъв човек — затова! Невил не би убил една беззащитна старица в леглото й!

— Не звучи много убедително — каза Батъл, — бихте се учудили какво вършат хората, когато имат сериозна причина за това. Възможно е господин Стрейндж да е изпитвал сериозна нужда от пари.

— Сигурна съм, че не е. Той не е екстравагантен, никога не е бил.

— Но жена му…

— Кей! Да, може би, но… това е съвсем невероятно. Сигурна съм, че в последно време Невил е мислил най-малко за пари.

Старши инспектор Батъл се покашля.

— Предполагам, че Кей вече ви е казала? — продължи Мери. — Да, наистина обстановката бе доста сложна. Но няма нищо общо с тази ужасна история.

— Вероятно, но все пак бих искал да чуя вашата версия за случилото се, госпожице Олдин.

— Добре — започна тя бавно. — Както казах вече, създаде се сложна… ситуация. Чиято и да е идеята…

— Разбрах, че идеята е била на господин Невил Стрейндж — прекъсна я Батъл веднага.

— Той казва така.

— А вие не сте ли на същото мнение?

— Аз… не, не е в стила на Невил. През цялото време имах чувството, че някой друг му го е набивал в главата.

— Може би госпожа Одри Стрейндж?

— Звучи невероятно за Одри.

— В такъв случай кой би могъл да бъде?

Мери сви безпомощно рамене:

— Не зная. Просто е странно.

— Странно е — каза Батъл замислено. — И аз така мисля. Самият случай е странен.

— Всичко бе странно. Имахме чувството… не мога да го опиша. Нещо витаеше във въздуха. Някаква заплаха.

— Всички бяха потиснати и едва сдържаха нервите си?

— Да, точно така… Всички се измъчвахме. Дори господин Латимър… — Тя замълча.

— Тъкмо исках да ви попитам за господин Латимър. Какво можете да ми кажете за господин Латимър, госпожице Олдин? Кой е господин Латимър?

— Наистина не зная много за него. Приятел е на Кей.

— Приятел е на госпожа Стрейндж? Отдавна ли се познават?

— Да, отпреди да се омъжи.

— Господин Стрейндж харесва ли го?

— Мисля, че да.

— И нямат… проблеми?

Батъл се изрази деликатно. Мери отвърна убедено:

— Разбира се, че не!

— Лейди Тресилиън харесваше ли господин Латимър?

— Не особено.

Батъл разбра предупреждението, скрито в сдържания тон, и смени темата:

— А Джейн Барет, прислужницата, отдавна ли работи при лейди Тресилиън? Заслужава ли доверие?

— О, напълно. Тя бе много предана на лейди Тресилиън.

Батъл се облегна назад.

— Наистина нито за миг ли не бихте допуснали възможността Барет да е ударила лейди Тресилиън по главата и да е погълнала опиата, за да не буди подозрение?

— Разбира се, че не. Защо, за бога, да го прави?

— Виждате ли, тя получава наследство.

— Аз също — каза Мери Олдин. Погледна го твърдо.

— Да — каза Батъл. — Вие също. Знаете ли колко?

— Току-що пристигна господин Трелони. Той ми каза.

— Преди това не сте знаели?

— Не. Разбира се, предполагах от случайно изпуснати понякога думи на лейди Тресилиън, че ми е оставила нещичко. Аз самата разполагам с твърде малко. Не е достатъчно да живея, без да работя. Мислех си, че лейди Тресилиън ще ми остави поне стотина лири годишно, но тя има някакви братовчеди и аз нямах представа как ще се разпореди със собствените си пари. Естествено знаех, че имуществото на сър Матю се дава на Невил и Одри.

— Значи тя не е знаела какво й завещава лейди Тресилиън — каза Лийч, след като Мери Олдин бе освободена. — Поне така твърди.