Агата Кристи - Нула часът — развръзката

— Не, господин Стрейндж. Никой не го е държал така както имате предвид. Да го вдигне за удар, без да размаже вашите отпечатъци.

Настъпи пауза — много дълга пауза.

— О, господи! — Невил конвулсивно потрепери. Закри очите си с длани. После отдръпна ръцете си. Седеше вцепенен. Двамата полицаи го наблюдаваха.

— Не е вярно — продължи тихо. — Просто не е вярно. Мислите, че съм я убил, но аз не съм. Кълна се, че не съм. Има някаква ужасна грешка.

— Можете ли да предложите някакво обяснение за тези отпечатъци?

— Как бих могъл? Аз просто недоумявам.

— Можете ли да обясните наличието на петна от кръв по ръкавите и маншетите на тъмносиния ви костюм?

— Кръв? — прошепна той, скован от ужас. — Невъзможно!

— Надали сте се порязали…

— Не, не, разбира се.

Настъпи мълчание. Невил Стрейндж се замисли, сбърчи чело. Най-сетне ги погледна с изплашени, ужасени очи.

— Това е невероятно! — възкликна. — Просто невероятно. Нищо не е вярно.

— Фактите са напълно правдоподобни — настоя старши инспектор Батъл.

— Но защо да го правя? Немислимо, невероятно. Познавам Камила откакто се помня.

Лийч се закашля.

— Мисля, че сам ни казахте, господин Стрейндж, че след смъртта на лейди Тресилиън наследявате добра сума.

— И вие смятате, че затова… Но аз не ги искам тези пари. Не ми трябват!

— Така твърдите вие, господин Стрейндж — възрази спокойно Лийч.

Невил скочи.

— Вижте какво. Мога да ви докажа, че не ми трябват пари. Нека позвъня на банкера си, можете сам да говорите с него.

Свързаха ги. Линията бе свободна и съвсем скоро те получиха връзка с Лондон.

— Вие ли сте, Роналдсън? На телефона е Невил Стрейндж. Познавате гласа ми. Бихте ли дали на полицията — тя е при мен в момента — цялата информация за моите дела… да… да, моля.

Лийч пое слушалката. Говореше тихо. Последваха въпроси и отговори.

Най-сетне затвори телефона.

— Е? — попита Невил нетърпеливо.

Лийч отвърна хладно:

— Имате добър кредитен баланс и банката направлява всичките ви инвестиции и докладва, че са вложени изгодно.

— Ето, виждате, че казвам истината.

— Така изглежда… но все пак, господин Стрейндж, може да имате задължения, дългове към някого, който ви шантажира. Все причини да ви трябват пари, за които ние не знаем.

— Но аз нямам! Уверявам ви, че нямам. Няма да откриете нищо подобно.

Старши инспектор Батъл раздвижи тежките си рамене. Заговори с мил, бащински глас:

— Разполагаме с достатъчно доказателства и съм сигурен, че ще се съгласите, господин Стрейндж, че можем да поискаме разрешение да ви арестуваме. Все още не сме го направили. Разбирате ли, изхождаме от презумпцията за невинност.

— Мислите, че съм го направил — каза Невил горчиво, — но искате да откриете мотива, за да решите случая в моя вреда, нали?

Батъл мълчеше. Лийч беше забил поглед в тавана.

— Сякаш сънувам кошмар — изрече мъжът отчаяно. — Нищо не мога да кажа или да направя. Чувствам се като в капан, от който не мога да изляза.

Старши инспекторът се раздвижи. Под полуспуснатите му клепачи проблесна искра на интелигентност.

— Много добре казано. Наистина много добре казано. Това ме навежда на мисълта, че…

Сержант Джоунс изведе Невил през антрето и въведе Кей през остъклената врата на терасата, така че съпрузите да не се срещнат.

— По-добре — каза Батъл. — Искам аз да се заема с нея. Тя все още е в неведение.

Денят бе облачен, духаше остър вятър. Кей бе облечена във вълнена пола и червен пуловер, над който косата й с цвят на бакър сякаш пламтеше. Изглеждаше малко уплашена, леко възбудена.

Красотата и жизнерадостта й разцъфтяваха на тъмния викториански фон от книги и столове без облегалки. Лийч я поведе леко през събитията от предната нощ.

Имала главоболие и си легнала рано — към девет и петнайсет. Спала дълбоко и не чула нищо до сутринта, когато я събудили нечии викове.

Батъл пое разпита:

— Преди да излезе вечерта, мъжът ви не провери ли как сте?

— Не.

— Не сте го виждали от момента, когато излязохте от салона, та чак до сутринта. Така ли е?

Кей кимна.

Той поглади брадичката си.

— Госпожо Стрейндж, вратата между вашата стая и стаята на съпруга ви беше заключена. Кой я заключи?

— Аз — отвърна лаконично тя.

Батъл отмина думите й с мълчание. Приличаше на стар хитър котарак, който наблюдава дупката на мишката в очакване тя да се покаже.

С мълчанието си постигна онова, което едва ли щеше да постигне с въпроси. Кей избухна нетърпеливо: