Агата Кристи - Нула часът — развръзката

— О, мисля, че трябва да ви кажа! Онзи треперещ старец Хърстъл сигурно ни е чул преди чая и ако не го кажа аз, той ще го направи. Вече кой знае какво ви е надрънкал. Скарахме се с Невил страшно! Бях вбесена! Легнах си и заключих вратата, защото все още бях ужасно ядосана!

— Разбирам, разбирам — каза Батъл подчертано доброжелателно. — И какъв бе проблемът?

— Има ли значение? Е, защо пък да не ви кажа? Невил се държа като кръгъл идиот. Но е виновна изцяло онази жена.

— Коя жена?

— Първата му съпруга. Като начало го накара да дойде тук.

— Искате да кажете, за да се срещне с вас?

— Да. Невил си въобразява, че идеята е била негова — горкият наивник! И през ум не му е минавало такова нещо, преди да я срещне случайно в парка и тя да му втълпи тази мисъл в главата, и да му внуши, че сам се е сетил. Той наистина вярва, че хрумването е негово, но аз почувствах нежната италианска ръка на Одри зад всичко това от самото начало.

— А каква е целта й?

— Да го пипне отново — каза Кей. Говореше бързо и дишаше учестено. — Тя така и не можа да му прости, че я изостави заради мен. Сега си отмъщава. Накара го да уреди да се срещнем тук и започна да го обработва. Прави го, откакто сме пристигнали. Разбирате ли, тя е хитра. Знае как да изглежда наивна и загадъчна. Знае как да омотае чужд мъж. Извика по същото време Томас Ройд — старото вярно куче, което винаги я е обожавало, и подлуди Невил с преструвките си, че ще се омъжи за него.

Спря, като дишаше ядно.

— Мисля, че той би се радвал, ако тя намери щастието си с един стар приятел — възрази старши инспекторът меко.

— Би се радвал? Той е ревнив като самия дявол.

— В такъв случай сигурно много я обича.

— О, да — съгласи се Кей горчиво. — Тя се погрижи за това!

Батъл продължаваше да глади брадичката си несъзнателно.

— Защо не се възпротивихте на предложението му да дойдете тук?

— Как? Щеше да излезе, че ревнувам.

— Е, в края на краищата вие ревнувате, нали? — каза Батъл.

Кей пламна:

— Постоянно! Винаги съм ревнувала от Одри. От самото начало, или почти от самото начало. Неизменно чувствах присъствието й вкъщи. Сякаш това все още бе неин дом, а не мой. Промених всичко, дори цветовете, но напразно! Имах чувството, че тя се промъква като сив призрак навсякъде. Знаех, че Невил се безпокоеше, защото смяташе, че се е отнесъл зле с нея. Не можеше да я забрави. Тя бе винаги редом — упрек, притаен в съзнанието му. Знаете ли, има такива хора. Уж са доста безцветни и скучни, но те карат да ги запомниш завинаги.

Батъл кимна замислено.

— Благодаря, госпожо Стрейндж. Засега това е всичко. Но ще трябва да ви задам доста въпроси, особено във връзка с обстоятелството, че съпругът ви наследява толкова много пари от лейди Тресилиън — петдесет хиляди лири…

— Толкова много ли са? Получаваме ги от стария сър Матю, нали?

— Вие знаете ли за това?

— О, да. Той ги е завещал на Невил и съпругата му след смъртта на лейди Тресилиън. Не че се радвам, че старицата е мъртва. Не я обичах твърде, сигурно защото и тя не ме обичаше, но е ужасно, като си помислиш, че някакъв крадец е влязъл и е пръснал черепа й.

И тя излезе. Батъл погледна Лийч.

— Какво мислиш за нея? Трябва да призная, че има добра фигура. Всеки мъж би загубил ума си по нея.

Лийч се съгласи.

— Но не се държи като дама — отбеляза той уклончиво.

— В днешно време никой не се държи така — отвърна Батъл. — Да извикаме ли номер едно? Не, мисля, че първо трябва да поговорим с госпожица Олдин и да разберем как един страничен човек гледа на семейния проблем.

Мери Олдин влезе сдържано и седна. Въпреки външното й спокойствие в очите й се четеше тревога.

Отговори на въпросите ясно, като потвърди думите на Невил за това, как е прекарал вечерта. Била си легнала към десет часа.

— По това време господин Стрейндж бе при лейди Тресилиън, нали?

— Да, чух ги да разговарят.

— Да разговарят ли, госпожице Олдин, или да се карат?

Тя се изчерви, но отвърна спокойно:

— Виждате ли, лейди Тресилиън обичаше да спори. Често изглеждаше свадлива, въпреки че не беше такава. Бе склонна да се държи деспотично и да се налага на другите. А един мъж не приема така лесно тези неща, както една жена.

„Както вие може би“ — помисли си Батъл.

Погледна интелигентното й лице. Тя наруши мълчанието:

— Не искам да ме вземат за глупачка, но наистина за мене е невероятно, съвсем невероятно, че подозирате някого от домашните. Защо мислите, че не е външен човек?