Агата Кристи - Нула часът — развръзката

— Готов ли сте да направите изявление?

— Щом го наричате така.

— В такъв случай ще ни кажете ли какво точно правихте снощи? Да кажем, след вечеря.

— Разбира се. След вечеря отидохме в салона. Пихме кафе. Слушахме по радиото новините. После реших да прескоча до „Истърхед Бей“, до един приятел, който е отседнал там.

— Как се казва приятелят?

— Латимър. Едуард Латимър.

— Ваш близък приятел?

— Би могло да се каже и така. Откакто е тук, се срещаме доста често. Беше у нас веднъж на обяд и веднъж на вечеря. И ние ходихме при него.

— Не беше ли твърде късно да ходите в „Истърхед Бей“? — попита Батъл.

— О, там е весело. Отворено е до малките часове.

— Тук хората си лягат доста рано, нали?

— Обикновено да. Но аз си взех ключ. Не съм задължил никого да ме чака до късно.

— Жена ви не пожела ли да дойде с вас?

Гласът на Невил се промени леко, стана по-хладен:

— Не, тя имаше главоболие. Вече си бе легнала.

— Моля, продължете, господин Стрейндж.

— Тъкмо отивах да се преоблека…

— Извинете ме, господин Стрейндж — прекъсна го Лийч. — Да се преоблечете в какво? Да облечете вечерен костюм? Или да го съблечете?

— Нито едното от двете. Бях със син костюм, най-добрия ми, но се случи така, че заваля, а аз мислех да използвам ферибота. Както знаете, дотам е далеч. Преоблякох се в по-стар костюм — сиво райе, щом искате да се спирам на всяка подробност.

— Искаме само да си изясним нещата — каза Лийч скромно. — Моля, продължете.

— Както вече казах, качвах се нагоре, когато Барет ме пресрещна и ми съобщи, че лейди Тресилиън иска да ме види. Отбих се при нея и си… побъбрихме.

— Вие последен сте я видели жива, нали, господин Стрейндж? — попита Батъл тихо.

Невил пламна.

— Да, да, мисля, че аз бях последен. Тогава тя бе съвсем добре.

— Колко време останахте при нея?

— Двайсетина-трийсет минути, струва ми се. После си отидох в стаята, смених костюма си и побързах да изляза. Взех си и ключ.

— Колко беше часът?

— Към десет и трийсет, струва ми се. Спуснах се бързо по хълма, качих се на ферибота в последния момент и се прехвърлих отсреща в Истърхед. Намерих Латимър в хотела, пийнахме, после изиграхме една игра на билярд. Времето мина толкова бързо, че не забелязах кога съм изпуснал последния ферибот. Той тръгва в един и половина. Латимър прояви отзивчивост и ме докара обратно с колата си. Това, както знаете, означава да заобиколиш през Солтингтън — около трийсет километра. Излязохме от хотела в два и пристигнахме тук, струва ми се, някъде към два и половина. Благодарих на Тед Латимър, поканих го да влезе да пийнем по чашка, но той бързаше да се прибере. Влязох и веднага си легнах. Не видях и не чух нищо нередно. Цялата къща бе потънала в сън и покой. А тази сутрин чух писъците на онова момиче и…

— Много добре — прекъсна го Лийч. — А сега да се върнем малко назад — към вашия разговор с лейди Тресилиън. Нормално ли се държеше тя?

— О, напълно.

— За какво разговаряхте?

— За какво ли не.

— Приятелски?

Невил се изчерви.

— Разбира се.

— Не е ли имало — продължи любезно Лийч, — да речем, някаква сериозна кавга?

Невил не отговори веднага. Лийч додаде:

— По-добре кажете истината. Ще ви призная откровено, че са чули част от вашия разговор.

Невил каза лаконично:

— Имаше малка препирня. Нищо особено.

— По какъв повод?

Невил с усилие запази самообладание. Усмихна се.

— Откровено казано, тя ме нахока. Това се случва често. Когато не одобряваше нещо, казваше го право в очите. Разбирате ли, тя бе старомодна и не можеше да приеме модерния начин на живот и модерното мислене — например развода. Скарахме се и сигурно съм бил много ядосан, но се разделихме съвсем приятелски. Всеки остана на своето. — Разпалено добави. — Разбира се, че не съм могъл да я ударя по главата само защото съм изпуснал нервите си в един спор, ако имате това предвид!

Лийч погледна Батъл. Старши инспекторът се надвеси тежко над масата:

— Тази сутрин вие признахте, че стикът е ваш. Имате ли някакво обяснение на факта, че върху него са намерени отпечатъци от вашите пръсти?

Невил погледна озадачено. Каза объркано:

— Аз… но, разбира се, че би трябвало да са мои… стикът е мой… често съм го държал в ръка.

— Става дума за това, че ако съдим по вашите отпечатъци, вие последен сте го пипали.

Невил притихна. Лицето му бе силно пребледняло.

— Това не е вярно — промълви най-сетне. — Не може да бъде. Някой го е пипал след мен, някой с ръкавици.