Агата Кристи - Убийство на игрището за голф

— Намерили ли сте други писма от Бела между книжата на мосю Рено? — запита Поаро.

— Не. Разбира се, първото, което направихме, бе да проучим частните му книжа в кабинета. Не намерихме обаче нищо интересно. Всичко изглеждаше ясно, нямаше никаква мистерия. Единственото необикновено нещо беше завещанието му. Ето го.

Поаро набързо прочете документа.

— Така. 1000 лири са завещани на мистър Стонър — кой е той между другото?

— Секретарят на мосю Рено. Той е останал в Англия, но един или два пъти е идвал тук, за да прекара края на седмицата.

— А всичко останало е завещано безусловно на любимата му жена Елоиз. Завещанието е съставено простичко, но напълно издържано юридически. Свидетелки са двете прислужнички Дениз и Франсоаз. Какво толкова странно виждате в това? — Той върна завещанието на следователя.

— Може би — започна Бекс — не сте забелязал…

— Датата? — смигна му Поаро. — Да, разбира се, забелязах я. Завещанието е написано преди две седмици. Може би това отбелязва първото предчувствие за бедата. Много богаташи умират, без да оставят завещание, тъй като не могат да приемат мисълта за смъртта си. Но опасно ще бъде, ако предварително правим заключения. Във всеки случай завещанието показва, че мосю Рено искрено е обичал жена си въпреки любовните си похождения.

— Да — каза мосю Оте със съмнение. — Но може би е малко несправедливо спрямо сина му, тъй като завещанието го оставя напълно зависим от майка му. Ако тя би решила да се ожени отново и вторият й съпруг я наследи, момчето може да не види и петак от бащините си пари.

Поаро сви рамене.

— Мъжете са суетни животни. Без съмнение мосю Рено е смятал, че вдовицата му никога няма да се омъжи повторно. Що се отнася до сина, може би това е просто мъдра мярка парите да не попадат в ръцете му. Синовете на богаташите са пословично щури.

— Може и така да е. Сега, мосю Поаро, без съмнение вие ще искате да видите мястото на престъплението. Съжалявам, че тялото е махнато оттам, но ние го фотографирахме от всеки възможен ъгъл и снимките ще бъдат на ваше разположение веднага щом станат готови.

— Благодаря ви, мосю, за цялата ваша любезност.

Комисарят стана.

— Елате с мен, господа.

Той отвори вратата и като се поклони церемониално на Поаро, му даде път. Поаро също така учтиво се отдръпна и се поклони на комисаря.

— Мосю…

— Мосю…

Най-накрая излязоха.

— Тази стая там е кабинетът, предполагам? — запита Поаро неочаквано, като кимна към отсрещната врата.

— Да. Искате ли да я видите? — Комисарят отвори вратата и ние влязохме.

Стаята, която мосю Рено беше избрал за кабинет, беше малка, но мебелирана с голям вкус и удобна. Делово писалище с картотека стоеше пред прозореца. Пред огнището имаше две тапицирани с кожа кресла, а между тях — кръгла маса, на която бяха струпани най-новите книги и списания.

За момент Поаро остана неподвижен, поглъщайки с поглед стаята, след това пристъпи и прокара леко ръката си по облегалките на креслата, вдигна от масата едно списание и гнусливо прокара пръста си по повърхността на дъбовия бюфет. Лицето му изразяваше пълно одобрение.

— Не са прашни, нали? — запитах аз с усмивка.

Той засия, оценявайки това, че знаех неговите особености.

— Пито прашинка, приятелю. И може би за първи път — жалко, че няма прах.

Острият му птичи поглед се стрелкаше из стаята.

— А! — отбеляза той неочаквано с въздишка на облекчение. — Килимчето пред огнището е изкривено. — И той се наведе да го оправи.

Неочаквано Поаро възкликна и стана. Държеше в ръка парченце розова хартия.

— Явно е, че във Франция, както и в Англия — отбеляза той, — прислугата не премита под килимите.

Бекс взе от него парченцето хартия и аз се приближих, за да го разгледам.

— Познавате ли го, Хейстингс?

Поклатих глава, изненадан, въпреки че това розово парченце хартия ми изглеждаше с много познат цвят.

Мисловният процес на комисаря беше по-бърз от моя.

— Това е хартия от чек — възкликна той.

Парченцето хартия беше приблизително два квадратни сантиметра. Написана с мастило, на него се беше запазила думата „Дювин“.

— Добре! — каза Бекс. — Този чек или е трябвало да се изплати на някой, на име Дювин, или е бил подписан от него.

— Предполагам, че първото — каза Поаро. — Ако не се лъжа, почеркът е на мосю Рено.

Това се потвърди скоро, защото сравнихме почерка с почерка от бележника на бюрото.

— Мили Боже — промърмори комисарят унило. — Наистина не мога да си представя как не съм го забелязал.