Агата Кристи - Безмълвният свидетел

— Не исках… Нямах това предвид… Не за да молим за пари… — измърмори тя.

— Все пак ти се съгласи, че единствената ни надежда да дадем подходящо образование на децата е, леля ти да ни помогне.

Бела Таниос не отговори. Размърда се притеснено.

Върху лицето й се изписа инат, който умните съпрузи на глупавите жени често изпитват на гърба си.

— Може би леля Емили сама ще ни предложи… — каза тя.

— Възможно е, но досега не забелязах никакъв намек.

— Да бяхме взели децата с нас. Леля Емили не би могла да не хареса Мери. А и Едуард е толкова интелигентен.

— Не мисля, че леля ти много обича деца — отбеляза той сухо. — Може би дори е по-добре, че ги няма.

— О, Джейкъб, но…

— Да, да, скъпа моя. Зная чувствата ти. Но в тези сухи стари английски госпожици няма нищо човешко. А ние само искаме да направим всичко, което можем, за нашите Мери и Едуард, нали? Нищо няма да струва на мис Аръндел да ни помогне малко.

Мисис Таниос се обърна. Бузите й пламтяха.

— О, моля те, моля те, Джейкъб, не сега! Сигурна съм, че не е разумно. Много бих искала да не го правя.

Таниос стоеше зад нея, обгърнал с ръце раменете й. Тя леко потрепери, после се вцепени.

— Въпреки всичко, Бела. Мисля… мисля, че трябва да направиш това, за което те моля… каза той, а гласът му все още звучеше приятно. — Обикновено накрая се съгласяваш… Да, мисля, че трябва да го сториш…

Беше вторник следобед. Страничната врата към градината бе отворена. На прага стоеше мис Аръндел и подхвърляше топката на Боб по пътеката. Териерът се спускаше след нея.

— За последен път, Боб — каза. — Един хубав спринт.

Топката се затъркаля по земята и кучето се втурна след нея с все сила.

Върна я при краката на господарката си. Тя се наведе, взе я и влезе в къщата. Боб я последва. Мис Аръндел затвори вратата, отиде в дневната и прибра топката в чекмеджето. Териерът вървеше по петите й.

Мис Аръндел погледна към часовника на поставката над камината. Беше шест и половина.

— Мисля да почина малко преди вечеря, Боб.

Изкачи се по стълбите до спалнята си. Боб я придружи. Облегна се на голямото легло, застлано с кретон, и въздъхна. Кучето се настани в краката й. Доволна бе, че е вторник и гостите й щяха да си тръгнат на другия ден. През почивните дни не научи нещо, което да не бе чувала досега. По-скоро й беше неприятно, че не й позволиха да забрави това, което знаеше.

Каза си: „Мисля, че остарявам…“ А после с лека изненада се сети: „Та аз съм стара…“

Полежа половин час със затворени очи, докато застаряващата домашна прислужничка Елън й донесе гореща вода. Стана, за да се приготви за вечеря.

Тази вечер с тях щеше да бъде и доктор Доналдсън. Искаше й се да го изучи по-отблизо. Все още й изглеждаше невероятно, че ексцентричната Тереза възнамерява да се омъжи за този доста скован и педантичен млад мъж. А също й се струваше странно, че скованият и педантичен млад мъж желае да се ожени за Тереза.

С напредването на вечерта обаче нямаше чувството, че опознава доктор Доналдсън по-добре. Беше много любезен, много официален и, според нея, ужасно скучен. Помисли си, че оценката на мис Пибоди е съвсем вярна. През ума й се стрелна мисълта: „По наше време имаше по-свестни мъже.“

Доктор Доналдсън не стоя до късно. Тръгна си в десет часа. След като той се сбогува, Емили Аръндел заяви, че отива да си легне. Качи се горе, а младите й роднини я последваха. Тази вечер всички те изглеждаха някак покорни. Мис Лосън остана долу, за да изпълни задълженията си — да пусне Боб да се разходи, да загаси огъня, да заключи и да навие килимчето пред камината, за да не се запали.

След около пет минути влезе в стаята на работодателката си. Беше останала без дъх.

— Мисля, че донесох всичко — започна тя и постави на леглото прежда, торбичка за ръкоделие и една книга от библиотеката. — Надявам се, че книгата ще ви хареса. Библиотекарката каза, че няма нито една от списъка, който дадохте, но е сигурна, че тази ще ви допадне.

— Това момиче е глупачка — възмути се Емили Аръндел. — Не съм срещала човек с по-лош вкус от нейния, що се отнася до книгите.

— О, Боже! Съжалявам… Може би трябваше…

— Глупости, вината не е твоя — успокои я Емили Аръндел. — Надявам се, че си прекарала добре днешния следобед.

Лицето на мис Лосън се проясни. Изглеждаше възбудена и подмладена.

— О, да. Много ви благодаря. Толкова мило от ваша страна, че ме освободихте. Беше изключително интересно. Използвахме „Планшет“ 1 1 Планшет — дъсчица с азбука и различни символи, употребявана за спиритически сеанси, по която показалецът се движи под ръководството на духове, за да изписва съобщенията им. — Б.пр. и наистина… изписаха се страшно любопитни неща. Имаше редица съобщения… Разбира се, не бе съвсем като другите сеанси… Джулия Трип е имала много успешни контакти с духовете. Съобщения от онези, които са преминали в отвъдното. Това… това наистина кара човек да се чувства безкрайно благодарен, че има тази възможност…