Агата Кристи - Безмълвният свидетел

— Съжалявам, стари приятелю — извини му се Чарлз и отвори следващото чекмедже. В него беше топката на Боб и той я взе.

— Заповядай. Забавлявай се.

Боб захапа топката, изтича навън от стаята и не след дълго от стълбището се чу „туп-туп-туп“.

Чарлз излезе в градината. Беше хубава слънчева утрин. Миришеше на люляк.

Мис Аръндел беше там с доктор Таниос. Той й обясняваше предимствата на английското образование, което наистина беше добро, и колко дълбоко съжалява, че не може да си позволи подобен лукс за собствените си деца.

Чарлз се подсмихна със злобно задоволство. Намеси се непринудено в разговора и умело го насочи в съвсем друга посока.

Емили Аръндел му се усмихна дружелюбно. Стори му се, че тя дори се забавлява от тактиката му и изкусно го насърчава.

Настроението на Чарлз се повиши. Може би, все пак, преди да си тръгне…

Чарлз бе непоправим оптимист.

Същия следобед доктор Доналдсън пристигна с колата си да вземе Тереза и да я разходи до абатството Уъртъм, едно от красивите места в околността. Двамата поскитаха в гората.

Рекс Доналдсън й разказа подробно за хипотезите си и за последните си експерименти. Тя не разбираше почти нищо, но слушаше като омагьосана и си мислеше: „Колко е умен и очарователен!“

В един момент по време на разговора им годеникът й замълча и после с известно колебание в гласа си й каза:

— Боя се, че ти е скучно, Тереза.

— Скъпи, толкова е вълнуващо — решително му отговори тя. — Продължавай. Вземаш част от кръвта на заразените зайци и…?

Накрая Тереза отбеляза с въздишка:

— Работата ти означава много за теб, скъпи.

— Естествено — отвърна доктор Доналдсън.

На нея обаче съвсем не й се струваше естествено. Само неколцина от приятелите й изобщо се захващаха с някаква работа и когато го правеха, си придаваха голяма важност.

Помисли си, вече за втори или трети път, колко неразумно бе постъпила, като се бе влюбила в Рекс Доналдсън. Защо ли на човек му се случват такива абсурдни и удивителни неща? Въпрос без отговор. Просто я бе сполетяло.

Намръщи се, докато се чудеше на ума си. Нейната компания бе толкова весела… и цинична. В живота любовните истории са неизбежни, но защо трябва да ги вземаш на сериозно? Влюбваш се и отминаваш.

Но чувствата й към Рекс Доналдсън бяха нещо различно. Бяха истински. Инстинктивно усещаше, че този път няма да отмине просто така… Той я привличаше дълбоко и силно. Всичко в него я впечатляваше. Спокойствието и сдържаността му, толкова различни от собствения й трескав начин на живот, ясната и логична безпристрастност на аналитичния му ум. И нещо, чието обяснение не можеше да намери съвсем точно — тайната мъжка сила, прикрита от непретенциозния му, леко педантичен маниер, която тя въпреки всичко инстинктивно усещаше.

Рекс Доналдсън бе гениален и фактът, че професията заемаше най-важното място живота му, а самата тя бе само част, макар и необходима част от съществуването му, още повече я привличаше. За първи път в егоистичния си, изпълнен със забавления живот тя откриваше, че няма нищо против да заеме второ място. Перспективата я впечатляваше. За Рекс бе готова да направи всичко — наистина всичко!

— Какво проклето нещо са парите! — каза тя раздразнено. — Ако леля Емили умре, ние веднага ще можем да се оженим и ти ще дойдеш в Лондон. Ще имаш лаборатория, пълна с епруветки и морски свинчета, и никога вече няма да се занимаваш с деца, болни от заушка, или с възрастни дами с увреден черен дроб.

— Няма причина леля ти да не живее още много години — отбеляза той. — Е, ако внимава.

— Зная… — измърмори тя унило.

В голямата стая с двойно легло и старомодни дъбови мебели доктор Таниос сподели с жена си:

— Струва ми се, че достатъчно добре подготвих почвата. Сега е твой ред, скъпа.

Наля вода от старата медна кана в изрисуван с розови цветчета порцеланов леген.

Бела Таниос седеше пред тоалетката и се чудеше защо, след като бе сресала косата си като Тереза, прическата й се различаваше от нейната!

Отговори му след известно време:

— Струва ми се, че не ми се иска да моля леля Емили за пари.

— Не за теб, Бела, а в името на децата. Нашите инвестиции бяха толкова неудачни.

Беше с гръб към нея и не видя бързия и плах поглед, който тя му хвърли.

— Въпреки всичко не ми се иска… — отвърна тя раздразнено. — Леля Емили е доста трудна. Може да бъде щедра, но не обича да я молят.

Таниос си избърса ръцете и прекоси стаята.

— Наистина, Бела, не ти отива да бъдеш толкова упорита. В крайна сметка, за какво дойдохме тук?