Агата Кристи - Безмълвният свидетел

Въздъхна, а мислите й се насочиха към Бела. В нея не бе открила никакъв недостатък. Бе добра жена — предана съпруга и майка, а поведението й можеше да служи за пример. Но бе ужасно скучна! И все пак и на нея не гледаше с пълно одобрение, защото се бе омъжила за чужденец. И то за грък. За съзнанието на мис Аръндел, обременена с предразсъдъци, грък означаваше нещо почти толкова лошо, колкото аржентинец или турчин. Всъщност доктор Таниос имаше очарователни обноски и се смяташе, че е много способен в професията си. Тези достойнства обаче още повече настройваха възрастната дама срещу него. По тези причини й бе трудно да се привърже към двете им деца. Приличаха на баща си и в тях наистина нямаше нищо английско. А после Чарлз… Да, Чарлз…

Нямаше смисъл да си затваря очите пред фактите. Беше чаровник, но на него не можеше да се разчита…

Емили Аръндел въздъхна. Изведнъж се почувства уморена, стара и потисната…

Помисли си, че няма да живее дълго…

Мисълта й се върна към завещанието, което бе направила преди няколко години.

Оставяше малки суми за слугите, за благотворителност, а основната част от значителното си състояние бе разделила по равно между тримата си живи роднини…

Все още й се струваше, че бе постъпила правилно и справедливо. Мина й мисълта дали няма някакъв начин делът на Бела да бъде защитен така, че съпругът и да не може да го използва… Ще трябва да се посъветва с мистър Първис.

Зави и влезе през портата на Литългрийн Хаус.

Чарлз и Тереза Аръндел дойдоха с кола, а семейство Таниос — с влак.

Братът и сестрата пристигнаха първи. Чарлз беше строен и красив. С типичния си леко закачлив маниер той възкликна:

— Здравей, лельо Емили! Как си, момичето ми? Изглеждаш чудесно! — и я целуна.

Тереза доближи с безразличие младото си лице до сбръчканата буза на леля си.

— Как си, лельо Емили?

„Видът на Тереза е доста лош“ — помисли си лелята. Под тежкия грим лицето й бе изпито, а под очите й имаше сенки.

Пиха чай в дневната. Бела Таниос носеше модерна шапка, поставена неправилно, така че косата сякаш всеки момент щеше да се разпилее. Беше се втренчила в братовчедката си Тереза с трогателен стремеж да запомни как е облечена. Бедната Бела бе пристрастена към хубавите дрехи, но съдбата я бе лишила от вкус. Дрехите на Тереза бяха скъпи, малко странни, а тя самата имаше великолепна фигура.

Когато пристигна в Англия от Смирна, Бела положи големи усилия да постигне елегантността на Тереза, което й струваше доста скъпо.

Доктор Таниос, едър брадат веселяк, разговаряше с мис Аръндел. Гласът му бе плътен и топъл. Привлекателен глас, който очароваше слушателя, дори против волята му. Въпреки че не желаеше, мис Аръндел също бе очарована.

Мис Лосън не я свърташе на едно място. Ходеше напред-назад, подаваше подносите и се суетеше над масичката за чай. Чарлз, който имаше съвършени обноски, на няколко пъти стана, за да й помогне, но тя не му благодари.

Когато след чая групичката излезе навън, за да се поразходи в градината, Чарлз прошепна на сестра си:

— Лосън не ме обича. Странно, нали?

— Много странно — отвърна Тереза закачливо. — Значи има един човек, който може да устои на фаталното ти обаяние.

— Добре, че е само Лосън… — ухили се той.

Мис Лосън вървеше до мисис Таниос и я разпитваше за децата. Мрачното лице на Бела Таниос просветна леко и тя забрави да наблюдава Тереза. Заразказва усърдно и оживено за Мери, която бе казала нещо толкова странно на кораба…

Намираше Мини Лосън за чудесен слушател. В този момент, упътен от прислугата, в градината влезе един рус млад мъж със сериозно лице и пенсне. Изглеждаше доста смутен. Мис Аръндел го поздрави учтиво.

— Здравей, Рекс! — възкликна Тереза и го хвана под ръка.

Двамата се отдалечиха.

Чарлз направи физиономия. Отдели се от групата, за да размени няколко думи с градинаря, негов стар приятел.

Когато мис Аръндел се върна в къщата, Чарлз си играеше с Боб. Кучето стоеше в горния край на стълбите. Бе захапало топката си, а опашката му леко се поклащаше.

— Хайде, старче — подкани го Чарлз.

Боб легна, пусна топката и започна бавно да я побутва към стълбите. Когато най-сетне тя се изтърколи, той скочи въодушевено на крака. Топката бавно подскачаше по стъпалата. Чарлз я хвана и му я хвърли обратно нагоре. Боб я улови с уста. Изпълнението се повтори.

— Любимото му забавление — отбеляза Чарлз.

Емили Аръндел се усмихна и отговори:

— Може да продължи с часове.