Агата Кристи - Безмълвният свидетел

А, да, някой бе споменал… Чарлз… че се е спънала в топката на Боб, която той е оставил в горния край на стълбите…

Топката бе там… той я бе вдигнал и я бе показал в ръката си…

Главата я болеше. По раменете й пробягваха тръпки. Усещаше натъртените места по тялото си…

Но независимо от страданието умът й работеше ясно и отчетливо. Вече не бе зашеметена от шока. Паметта й бе съвсем бистра.

Прехвърли мислено всичко, което се бе случило след шест часа предната вечер… Проследи всяка стъпка, докато стигна до момента, в който застана на горния край на стълбите и започна да слиза…

Тялото й се разтресе от тръпка на ужас…

Но сигурно… сигурно бърка… Често след някоя случка човек си въобразява странни неща. Съсредоточи се и се опита да си припомни усещането за кръглата топка под крака си…

Но не си спомни за нищо подобно.

Вместо това…

— Само нерви — каза си на глас Емили Аръндел. — Небивалици.

Но здравомислещият й, проницателен викториански ум не го допусна дори и за момент. Викторианците не страдаха от глупав оптимизъм. Съвсем лесно можеха да повярват и в най-лошото.

Емили Аръндел повярва в най-лошото.

Беше петък.

Роднините си бяха заминали.

Тръгнаха си в сряда, както бяха планирали. Всеки й беше предложил да остане. Тя им отказа твърдо. Обясни им, че предпочита да остане сама.

През двата дни, които минаха след отпътуването им, Емили Аръндел бе обезпокоително замислена. Често не чуваше какво й говори Мини Лосън. Втренчваше се в нея и рязко й нареждаше да го повтори.

— Сигурно е от шока. Бедната! — казваше мис Лосън и добавяше с някаква мрачна склонност към нещастията, типична за хората, които водят скучен живот: — Осмелявам се да твърдя, че никога няма да бъде отново същата.

Доктор Грейнджър, от своя страна, усърдно успокояваше мис Емили.

Уверяваше я, че до края на седмицата ще може да слиза долу. Според него беше истинско чудо, че не си е счупила нищо. Какъв пациент е тя за един борещ се за хляба си лекар? Ако всичките му болни са като нея, ще трябва веднага да си свали табелката.

Емили Аръндел реагираше с настроение. Двамата с доктор Грейнджър бяха стари приятели. Той я закачаше, а тя се отбраняваше. Общуването винаги им доставяше огромно удоволствие.

Но след като лекарят си тръгна, старата дама остана да лежи замислена с намръщено лице. Отговаряше разсеяно на добронамереното бърборене на Мини Лосън. После изведнъж се осъзнаваше и я удостояваше с язвителни забележки.

— Бедният малък Бобси — измърмори мис Лосън и се надвеси над кучето, което лежеше върху едно одеялце в ъгъла на леглото на господарката си. — Малкият Бобси ще бъде нещастен, ако разбере какво е причинил на горката си господарка.

— Не се прави на идиот, Мини — сряза я мис Аръндел. — И къде е английското ти чувство за справедливост? Не ти ли е известно, че в тази страна всеки се смята за невинен, докато не се докаже обратното?

— О, но ние знаем…

— Не знаем абсолютно нищо — прекъсна я Емили. — Престани да се щураш, Мини. Да пипаш това-онова. Нямаш ли представа как трябва да се държиш в стаята на болен? Върви си и ми изпрати Елън.

Мини Лосън покорно се затътри към вратата.

Емили Аръндел се загледа след нея с леко чувство на вина. Колкото и да беше досадна, Мини даваше всичко от себе си.

Лицето й отново помръкна.

Почувства се отчаяна и нещастна. Бе енергична възрастна жена, със здрав разум и мразеше бездействието, в каквато й да било ситуация. Но в този случай не можеше да реши как да постъпи.

Имаше моменти, в които се съмняваше в себе си, в спомените си за случилото се. И нямаше никой, абсолютно никой, на когото да се довери.

Половин час по-късно вратата изскърца и мис Лосън влезе на пръсти в стаята, носейки чаша бульон, но при вида на работодателката си, която лежеше със затворени очи, спря стъписана. Изведнъж Емили Аръндел изрече две думи толкова силно и решително, че мис Лосън почти изпусна чашата.

— Мери Фокс.

— Кутия 2 2 Box (англ.) — означава „кутия“ и се произнася „бокс“, което е близко по звучене с „Фокс“. — Б.пр. ли, скъпа? — попита мис Лосън. — Кутия ли искате?

— Оглушаваш, Мини. Не съм споменала нищо за кутия, а казах Мери Фокс. Жената, с която се запознах в Челтнам миналата година. Тя е сестра на един от свещениците в катедралата на Ексетър. Дай ми чашата. Разля я в чинийката. И не стъпвай на пръсти, когато влизаш в стаята. Не знаеш колко ме изнервя поведението ти. А сега слез долу и ми донеси телефонния указател на Лондон.