Агата Кристи - Безмълвният свидетел

— И все пак има един особено интересен момент, един момент, който веднага ме впечатли.

— Почакайте! — извиках аз. — Не ми казвайте. Нека да видим дали ще мога да го открия сам.

Може би постъпката ми бе детинска. Проучих много внимателно писмото. После поклатих глава.

— Не, не мога да го схвана. Осъзнавам, че старата дама си е навила нещо на пръста, но на възрастните жени често им се случва! Като че ли не е нищо важно. Евентуално може и да има основание, но не ми е ясно по какво го разбрахте. Освен ако инстинктът ви…

— Инстинкт! — Поаро махна обидено с ръка. — Знаете колко мразя тази дума. „Нещо сякаш ми казва“ — ето за какво намеквате. Jamais de la vie 4 4 Jamais de la vie (фр.) — никога. — Б.пр. ! Аз, аз разсъждавам. Използвам малките сиви клетки. Има един интересен момент в писмото, който изобщо не забелязахте, Хейстингс.

— Е, добре — отвърнах уморено аз. — Приемам.

— Приемате? Какво приемате?

— Приемам да ми кажете, да си доставите удоволствието, като ми покажете, че съм бил глупак.

— Не сте глупак, Хейстингс, а просто не сте наблюдателен.

— Е, добре. И какъв е интересният момент? Предполагам, че е „инцидентът с топката на кучето“. Май интересното е, че просто няма такъв!

Поаро пренебрегна острата ми реакция и тихо, и спокойно заяви:

— Интересният момент е датата .

— Датата?

Взех писмото. В горния ляв ъгъл беше написано „17 април“.

— Да — промълвих бавно аз. — Странно. Седемнайсети април.

— А днес сме двайсет и осми юни. C’est curieux, n’est ce pas 5 5 C’est curieux, n’est ce pas (фр.) — интересно, нали? — Б.пр. ? Оттогава са минали повече от два месеца.

Колебливо поклатих глава.

— Вероятно не означава нищо. Неволна грешка. Искала е да напише юни, но е написала април.

— Дори и така да е, минали са десет-единайсет дни. Странен факт. Но всъщност вие грешите. Погледнете цвета на мастилото. Писмото е писано преди повече от десет дни. Не, седемнайсети април е вярната дата. Но защо писмото не е било изпратено?

Повдигнах рамене.

— Лесно е за обяснение. Старата дама е променила решението си.

— Тогава защо не е унищожила писмото? Защо го е държала два месеца и го е изпратила едва сега?

Трябваше да си призная, че ми беше трудно да отговоря. Всъщност не можех да дам задоволителен отговор. Отново поклатих глава и нищо не казах.

Поаро кимна.

— Виждате ли, това е интересното! Да, определено любопитен момент.

— Ще отговорите ли на писмото? — попитах аз.

— Oui, mon ami 6 6 Oui, mon ami (фр.) — да, приятелю. — Б.пр. .

Тишината в стаята се нарушаваше единствено от скърцането на писалката на Поаро. Беше гореща и душна утрин. През прозореца проникваше миризма на прах и дим.

Поаро стана от бюрото си с готовото писмо в ръка. Отвори едно чекмедже и извади малка квадратна кутийка. Взе от нея марка. Навлажни я с малка гъба, за да я залепи на плика.

После изведнъж спря, като държеше марката в ръка, и енергично поклати глава.

— Non 7 7 Non (фр.) — не. — Б.пр. ! — възкликна той. — Не постъпвам правилно. — Скъса на две писмото и го хвърли в кошчето. — Не по този начин трябва да се заемем със случая! Ще отидем , приятелю.

— Искате да кажете да отидем в Маркет Бейзинг?

— Точно така. Защо не? Не е ли твърде душно в Лондон днес? Няма ли да ви е приятно да подишате чист въздух?

— Е, след като поставяте така въпроса — започнах аз. — Да пътуваме с колата.

Бях си купил един Остин на старо.

— Чудесно. Денят е много приятен за пътуване с кола. Не се налага да си вземам дебелия шал. Едно леко палто, копринено шалче…

— Скъпи ми приятелю, не отивате на Северния полюс! — възмутих се аз.

— Човек трябва да внимава да не настине — отвърна поучително Поаро.

— В такъв ден?

Без да обръща внимание на забележките ми, Поаро облече сиво-бежово палто и завърза бяла копринена кърпа около врата си. Постави внимателно навлажнената марка върху попивателната, за да изсъхне, и двамата напуснахме стаята.

Не зная как се чувстваше Поаро с палтото и шала си, но аз се сварих, още преди да излезем от Лондон. Една открита кола в натовареното улично движение съвсем не е най-прохладното място в горещ летен ден.

Щом напуснахме Лондон обаче и се озовахме на главния западен път, настроението ми се подобри.

Около дванайсет часа, след като бяхме пътували час и половина, пристигнахме в градчето Маркет Бейзинг. Първоначално селището е било на главния път, но наскоро беше направено модерно отклонение и сега то се намираше на около три мили от основния поток на колите. Но разстоянието беше достатъчно, за да се запази духът му на старомодно достойнство и спокойствие. Главната му улица и широкият пазарен площад сякаш ни казваха: „Някога бях важно място, а и все още съм за всеки човек с разум и добро възпитание. Нека този забързан свят да отминава по новите си модерни пътища. Аз бях построено, за да остана за вечни времена, в дните когато единството и красотата вървяха ръка за ръка.“