Агата Кристи - Безмълвният свидетел

Мислите й се насочиха към годеника на племенницата й и тя си каза: „Не мисля, че той някога ще започне да пие! Смята се за мъж , а тази вечер пи само вода ! Само вода! А аз бях отворила от специалното вино на татко.“

Чарлз обаче добре уважи виното. О! Само ако можеше да се довери на Чарлз. Ако човек не го познаваше…

Мислите й се отклониха… Насочиха се към случките през почивните дни…

Всичко й изглеждаше толкова тревожно…

Опита се да изхвърли тези мисли от главата си.

Не успя.

Надигна се на лакът и в светлината на кандилото, което винаги гореше, погледна колко е часът.

Беше един, а изобщо не й се спеше.

Стана от леглото, обу си пантофите и наметна топлия пеньоар. Реши да слезе долу и да провери сметките за седмицата, за да ги плати на сутринта.

Измъкна се от стаята си и мина по коридора като сянка. Там през цялата нощ светеше малка електрическа крушка.

Застана в горния край на стълбите, протегна ръка към перилата и съвсем неочаквано се подхлъзна. Опита се да се задържи, но не успя, падна и се изтърколи надолу.

Шумът от падането й и викът, който издаде, разтърсиха спящата къща. Отвориха се врати, запалиха се лампи.

Мис Лосън изскочи от стаята си, която се намираше точно до стълбите.

Като ахкаше и охкаше от уплаха тя затропа надолу по стълбите. Един по един се появиха и останалите. Чарлз, в блестящ халат, се прозяваше. Тереза бе загърната в тъмна коприна. Бела носеше морскосиньо кимоно, а на главата й стърчаха ролки.

Зашеметена и объркана, Емили Аръндел лежеше свита. Раменете и глезенът й я боляха. Цялото й тяло тръпнеше от болката. Осъзна, че над нея са се надвесили хора. Тази глупавичка Мини Лосън плачеше и кършеше безсмислено ръце. Тереза я гледаше втренчено с тъмните си очи, а Бела бе застинала с широко отворена уста. Гласът на Чарлз, който сякаш идваше някъде отдалеч…

— Това не е ли проклетата топка на кучето? Сигурно я е оставило тук и тя се е спънала в нея. Виждате ли? Ето я!

После усети, че някой авторитетно се намеси. Разбута хората и коленичи до нея. Пръстите му умело я опипаха.

По тялото й се разля чувство на облекчение. Сега всичко щеше да бъде наред.

Доктор Таниос каза с твърд и сигурен глас:

— Не, нищо няма. Няма счупени кости… Само е натъртена и зашеметена. Естествено изпаднала е в шок. Но е имала късмет, че не се е случило нещо по-лошо.

Помоли другите да се отдръпнат, вдигна я с лекота и я отнесе в спалнята й. Подържа китката й, за да провери пулса, после кимна с глава и изпрати Мини, която продължаваше да плаче и да създава суматоха, да донесе бренди и да стопли вода за грейката.

Объркана, стресната и измъчена от болка, в този момент почувства дълбока благодарност към Джейкъб Таниос и облекчение от усещането, че си попаднал в способни ръце. Той вдъхваше такава сигурност, такава увереност, каквато лекарят би трябвало да вдъхва.

Имаше нещо… нещо, което й се изплъзваше… нещо особено тревожно, но за него нямаше да мисли сега. Щеше да изпие това и да заспи, както й казаха.

Но със сигурност нещо липсваше… някой.

О, добре, няма да мисли сега… Раменете я боляха… Изпи до дъно течността в чашата, която й подадоха.

Чу доктор Таниос да казва с толкова успокоителен глас: „Ще се оправи.“

Тя затвори очи.

Събуди се от познат звук, от тих приглушен лай.

Разсъни се веднага.

Боб, ах този немирник! Лаеше отвън пред входната врата, по типичния в подобни случаи начин: „Колко ме е срам, че съм бил навън цялата нощ“. Лаеше раболепно, но упорито, изпълнен с надежда.

Мис Аръндел се заслуша. А, да, всичко беше наред. Чу Мини да слиза долу, за да му отвори. Чу скърцането на входната врата, смутеното тихо мърморене на Мини и безполезните й упреци:

— Ах, ти непослушно малко кученце. Ти, немирен малък Бобси…

После вратата на килера се отвори. Там под масата беше леглото на Боб.

В този момент Емили разбра какво бе онова, което подсъзнателно усещаше, че й убягва в момента на злополуката. Боб. Цялата суматоха, падането й, тичащите хора щяха да бъдат придружени от силния лай на Боб от килера.

Ето какво я тревожеше несъзнателно. Но сега имаше обяснение. Когато са го пуснали предната нощ, Боб безсрамно и умишлено се бе отдал на удоволствия. От време на време му се случваха такива малки бягства от добродетелното поведение. Но после се извиняваше и му прощаваха.

Значи вече всичко беше наред. Дали? Какво друго смътно я тревожеше и глождеше? Злополуката… Нещо, свързано със злополуката.