Агата Кристи - Фатален шанс

Лин ожесточено извика:

— Не вярвам на тази история. Въобще не вярвам !

Мисис Марчмънт повдигна вежди.

— Всъщност, скъпа…

— Той не е такъв. И тя… тя също. Може би е простовата, но иначе е мила, да, наистина е мила. Това е само порочното съзнание на хората. Не им вярвам на нито една дума.

Мисис Марчмънт изрече с достойнство:

— Необходимо ли е да се вика така силно?

Една седмица по-късно влакът, пристигащ в 5.20 часа спря на гарата в Уормсли Хийт. Висок, загорял мъж с раница на гръб слезе от него.

На отсрещния перон цял отбор играчи на голф чакаха влака в обратната посока. Високият брадат мъж с раницата предаде билета си и излезе отвън. Минута-две се оглежда несигурно, после зърна табелата „Пешеходна алея за Уормсли Вейл“ и решително се насочи към нея.

В Лонг Уилоус Роули тъкмо си бе направил чаша чай, когато върху кухненската маса падна сянка. Той вдигна глава.

За момент му се привидя, че на вратата е застанала Лин. Но разочарованието му се замени с изненада, веднага щом позна Розалийн Клоуд.

Тя бе облечена в рокля от груба материя на широки оранжеви и зелени райета. Тази привидна простота обаче струваше далеч повече пари, отколкото Роули би могъл да си представи.

Дотогава той я бе виждал само в скъпи градски дрехи, които й стояха някак изкуствено. Напомняше му за манекенка, представяща не свои дрехи, а изделия на фирмата, която я е наела.

Но този следобед, в широката селска рокля с весели цветове, Розалийн му изглеждаше съвсем друга жена. Ирландският й произход се открояваше много по-отчетливо — с вълнистите тъмни коси и прекрасните сини очи с много черни зеници. Гласът й също издаваше мекия ирландски акцент, а не превзетите нотки, които обикновено се долавяха в него.

— Такъв прекрасен следобед е — каза тя, — че реших да изляза на разходка. — После добави: — Дейвид замина за Лондон.

Произнесе го едва ли не виновно, изчерви се и извади табакера от чантичката си. Предложи цигара на Роули, но той поклати отрицателно глава и се огледа за кибрит. Тя неуспешно се бореше с малка златна запалка. Роули я взе от ръцете й и с едно сръчно движение я запали. Докато Розалийн навеждаше глава към него, за да си запали цигарата, той забеляза дългите й, тъмни ресници, спуснати надолу, и си помисли: „Да, явно старият Гордън си е знаел работата…“

Розалийн отстъпи крачка назад и каза с възхищение:

— Какво сладко малко теленце видях горе на хълма!

Удивен от интереса й, Роули поведе разговор за фермата. Любопитството й го изуми, още повече че изглеждаше искрено, а не подправено. За свое учудване, Роули установи, че тя доста добре разбираше от фермерство. С лекота говореше за биенето на маслото и за приготвянето на други млечни продукти.

— Та вие като нищо можете да станете съпруга на земеделец, Розалийн — изрече той с усмивка.

Оживеното й лице помръкна. Тя обясни:

— Имахме стопанство… в Ирландия… Преди да дойда тук… Преди…

— Преди да се захванете с театъра?

Тя произнесе с тъга и, както му се стори, с известно чувство на вина:

— Не беше чак толкова отдавна… Спомням си всичко съвсем ясно — и добави въодушевено: — Още сега мога да издоя кравите вместо вас, Роули.

Това бе една съвършено непозната Розалийн. Дали Дейвид би одобрил тези небрежни намеци за селското им минало? Роули се съмняваше. Дейвид се опитваше да представи за свои предци богати ирландски земевладелци. Но версията на Розалийн му се струваше по-близка до истината. Най-обикновен живот на село, после изкушението на сцената, пътуваща трупа в Южна Африка, женитба, изолирано съществуване нейде из Централна Африка, бягство, празнота и най-сетне брак с милионер в Ню Йорк.

Да, дълъг път бе извървяла Розалийн, след като бе доила крави. И все пак, докато я наблюдаваше отблизо, Роули се питаше дали въобще всичко това я беше променило. Лицето й притежаваше онази невинност и лека глуповатост, присъщи за човек без минало. Изглеждаше съвсем млада — много по-млада за възрастта си.

Имаше нещо вълнуващо в нея, нещо трогателно напомняше му за малките теленца, които бе закарал тази сутрин в кланицата. Възприемаше я по същия начин. „Бедните същества — каза си той сутринта, — колко жалко, че ще бъдат убити…“

В очите на Розалийн се появи тревога. Тя неспокойно попита:

— За какво си мислите, Роули?

— Искате ли да разгледате стопанството и кравефермата?

— О, да, с удоволствие.

Развеселен от интереса й, Роули я разведе навсякъде. Но когато накрая й предложи да изпие чаша чай, в погледа й пробегна смущение.