Агата Кристи - Фатален шанс

Скоро след това Роули се приближи до Беатрис и я попита с приглушен глас:

— Някакъв непознат мъж да е отседнал тук? Висок, с широкопола шапка?

— О, да, мистър Роули. Появи се към шест часа. За този ли става въпрос?

Роули кимна.

— Мина край фермата. Попита ме за пътя.

— Да, явно не е тукашен.

— Чудно ми е — започна Роули — кой ли е?

Той погледна към Беатрис и се усмихна. Тя отвърна на усмивката му.

— Лесно можем да го уредим, мистър Роули, щом се интересувате.

Скри се под тезгяха и се изправи с дебела книга с кожена подвързия в ръка. Вътре се записваха имената на гостите.

Тя отвори на страницата с последните регистрации. Най-отдолу пишеше:

Инок Ардън. Кейптаун. Британец.

Утрото бе прекрасно. Птиците пееха и Розалийн слезе за закуска в скъпата си раирана рокля, обзета от радостни чувства. Потискащите съмнения и страхове от последните дни изглежда се бяха разсеяли. Дейвид бе в отлично настроение, смееше се и я закачаше.

Пътуването му до Лондон предишния ден се бе оказало плодотворно. Закуската бе чудесно приготвена и чудесно сервирана. Тъкмо привършваха, когато пристигна пощата.

Имаше седем-осем писма за Розалийн. Сметки, призиви за благотворителност, няколко покани — нищо от особен интерес.

Дейвид постави настрана два плика със сметки и отвори третия. Писмото и адресът върху плика бяха изписани с печатни букви.

Уважаеми мистър Хънтър,

Мисля, че е по-добре да се обърна към вас, а не към сестра ви „мисис Клоуд“, за да не би съдържанието на това писмо да я шокира. Накратко, имам новини за капитан Робърт Ъндърхей, които тя може би с радост би искала да узнае. Отседнал съм в „Елена“ и ако ме посетите тази вечер там, с удоволствие бих обсъдил въпроса с вас.

Сподавен звук се изтръгна от гърлото на Дейвид. Розалийн го изгледа усмихнато, но на лицето й изведнъж се появи тревога.

— Дейвид, Дейвид, какво има?

Подаде й безмълвно писмото. Тя го пое и се зачете.

— Но… Дейвид… не разбирам… Какво означава това?

— Не можеш ли да четеш?

Тя го погледна плахо.

— Дейвид… значи… Какво ще правим сега?

Той се мръщеше и напрегнато съобразяваше с присъщата си далновидност.

— Всичко е наред, Розалийн. Няма за какво да се тревожиш. Ще се справя…

— Но този факт означава ли…

— Не се безпокой, мило момиче. Остави всичко на мен. Слушай сега какво ще направиш. Веднага ще си събереш нещата и ще заминеш за Лондон. Отиди в апартамента и стой там, докато ти се обадя. Ясно ли е?

— Да. Да, разбира се, но, Дейвид…

— Просто прави това, което ти казвам, Розалийн.

Той й се усмихна — мило, успокоително.

— Върви да си събереш багажа. Ще те закарам до гарата. Можеш да хванеш влака в 10.32 часа. Кажи на портиера на кооперацията, че не искаш да виждаш никого. Ако някой те търси, да съобщава, че си извън града. Дай му една лира. Ясно ли е? Не бива да пуска при теб никого, освен мен.

— О!

Розалийн покри лицето си с ръце. Изгледа го уплашено с прекрасните си очи.

— Всичко е наред, Розалийн, но е рисковано. А теб не те бива по рискованите работи. Такова е моето мнение. Искам да се махнеш оттук, за да мога да действам свободно. Това е всичко.

— Не мога ли да остана, Дейвид?

— Разбира се, че не можеш, Розалийн. Прояви малко разум. Трябва да имам пълна свобода на действията, за да се справя с този тип, който и да е той.

— Мислиш ли, че може да е…

— В момента не мисля нищо — той наблегна на думите. — Най-важното сега е да се махнеш оттук. После ще преценявам в какво положение сме. Хайде, бъди добро момиче и не ми възразявай.

Тя се обърна и излезе от стаята.

Дейвид намръщено се вгледа в писмото.

Доста неясно, вежливо, написано интелигентно — би могло да означава какво ли не. Искрена загриженост на човек, изпаднал в неловка ситуация. Или пък скрита заплаха. Фразите се набиваха в главата му: „Имам новини за капитан Робърт Ъндърхей“… „По-добре е да се обърна към вас“… „С удоволствие бих обсъдил въпроса с вас“… „мисис Клоуд“. По дяволите, какви бяха тези кавички — „мисис Клоуд“…

Загледа се в подписа. Инок Ардън. Нещо се размърда в съзнанието му. Някакъв поетичен образ… някакъв стих.

Когато Дейвид влезе във фоайето на „Елена“ същата вечер, то бе празно както винаги. На вратата вляво имаше табелка „Трапезария“, а вдясно — „Салон“. Малко по-навътре пък бе написано с потискащото предупреждение „Само за гости на хотела“. Вдясно един коридор водеше към бара, откъдето долитаха неясни гласове. Малка стъклена кабина с надпис „Служебно помещение“ привлече погледа му. Пред плъзгащото се прозорче на удобно място бе поставено звънче.