Агата Кристи - Фатален шанс

— О, не, благодаря ви, Роули. Добре ще е вече да се прибирам — погледна часовника си. — Боже, колко е късно! Дейвид ще се върне с влака в 5.20. Ще се чуди къде съм. Аз… трябва да побързам — и добави срамежливо: — Беше ми много приятно, Роули.

Да, помисли си той, тя бе казала самата истина. Действително бе прекарала приятно. Беше се върнала към естественото си поведение — към собствената си същност. Страхуваше се от брат си Дейвид, това бе очевидно. Дейвид беше мозъкът на семейството. Е, поне бе изживяла един щастлив следобед. Да, един следобед извън дома точно като слугиня! Богатата мисис Гордън Клоуд!

Усмихваше се тъжно, докато я наблюдаваше как бърза нагоре по хълма към Фъроубанк. Точно преди да стигне до оградата, я пресрещна някакъв мъж. Той се зачуди дали не е Дейвид, но мъжът бе по-висок и по-едър. Розалийн се дръпна встрани, за да му направи път, после леко мина през оградата и се спусна напред тичешком.

Да, тя бе прекарала един приятен следобед, а той, Роули, бе загубил повече от час ценно време. Какво пък, може би не беше загубено. Розалийн, изглежда, го бе харесала, което можеше да му бъде от полза. Красиво създание — да, и теленцата тази сутрин бяха красиви… бедните душици.

Докато стоеше там, потънал в мисли, внезапно един глас го стресна и той рязко вдигна глава.

На пътеката от другата страна на портата стоеше едър мъж с широкопола филцова шапка и раница, метната през рамо.

— Това ли е пътят за Уормсли Вейл?

Роули се втренчи в него и мъжът повтори въпроса си. С усилие се откъсна от мислите си и му отвърна:

— Да, вървете все по тази пътека до следващата нива. Там свийте вляво по главния път и след около три минути ще бъдете в селото.

Бе повтарял тези думи хиляди пъти в отговор на същия въпрос. Хората тръгваха по пешеходната алея от гарата, изкачваха хълма и след като се спуснеха от другата му страна, губеха надежда, защото не виждаха селото. Горичката Блакуел закриваше видимостта към него. Уормсли Вейл бе сгушено в котловина и само кулата на църквата стърчеше в небето.

Следващият въпрос бе по-необичаен, но Роули отговори, без да се замисли:

— „Елена“ или „Камбанката и шута“. По-добре „Елена“. И двата са еднакво добри — или лоши. Във всеки случай, ще намерите стая и в двата.

Въпросът го накара да разгледа по-обстойно събеседника си. В днешно време хората обикновено си запазваха предварително места там, където отиват.

Мъжът бе висок, със загоряло лице, с брада и с много сини очи. На възраст бе около четиридесетте. Имаше вид на грубиян и на смелчага. Не изглеждаше злонамерен човек, който би постъпил грубо и безразсъдно. Но в общи линии лицето му не бе от най-приятните.

На Роули му се стори, че идва отдалеч. Не бе ли доловил лек носов акцент, характерен за колониите? Странно… Лицето на непознатия сякаш му напомняше за някого.

Къде бе виждал това лице или някое друго, много подобно на него?

Докато безуспешно се мъчеше да се сети, непознатият го сепна с въпроса си:

— Бихте ли ми казали дали тук наблизо се намира имение на име Фъроубанк?

Роули бавно отвърна:

— Ами да. Там горе, на хълма. Трябва да сте минали край него, ако сте поели по пътеката от гарата.

— Точно по нея минах — той се обърна с лице към хълма. — Значи това там е… онази огромна нова бяла къща?

— Същата.

— Доста големичка е. Навярно поддръжката й струва маса пари.

И още как, помисли си Роули. Нашите пари… Прилив на гняв го откъсна за момент от реалността…

Съвзе се стреснато и видя, че непознатият се взира към хълма с любопитен и замислен поглед.

— Кой живее там? Не е ли… мисис Клоуд?

— Да — отвърна Роули. — Мисис Гордън Клоуд.

Непознатият повдигна вежди. Изглеждаше леко развеселен.

— О! Мисис Гордън Клоуд. Браво на нея.

После кимна на Роули.

— Благодаря, приятелче — каза той и като нарами отново раницата си, закрачи към Уормсли Вейл.

Роули бавно свърна към стопанството. Една мисъл все още глождеше съзнанието му.

Къде, по дяволите, бе срещал този човек преди?

Към девет и половина същата вечер Роули отмести встрани купчината формуляри, които задръстваха кухненската маса, и стана. Погледна небрежно към снимката на Лин над камината и излезе от къщи с навъсен поглед.

Десет минути по-късно той бутна вратата на бара на „Елена“. Беатрис Липинкот, застанала зад тезгяха, го приветства с усмивка. Според нея мистър Роули Клоуд беше истински мъж. На халба бира Роули размени редовните приказки с компанията от посетители. Направени бяха неблагоприятни коментари по отношение на правителството, времето и по множество въпроси, свързани с реколтата на различни селскостопански култури.