Агата Кристи - Фатален шанс

В погледа на Франсес проблесна пламъче, докато казваше:

— Вие представяте нещата доста пресилено!

— Розалийн не може да се разпорежда с основния капитал, знаете го много добре. Живее от лихвите. И плаща доста висок данък върху тях.

— О, да, известно ми е. В днешно време данъците са ужасни. Но все пак нещо би могло се направи, нали? Ние ще й се издължим…

Той я прекъсна:

— Би могло, но няма да стане.

Франсес бързо се извърна към Розалийн:

— Розалийн, вие сте толкова щедра…

Дейвид не я остави да довърши мисълта си:

— За каква я смятате Розалийн, всички вие от вашата фамилия — за дойна крава ли? Всички идвате при нея с намеци, молби, жалби. А зад гърба й сипете подигравки, насмешки, проявявате високомерие, омраза, желаете смъртта й…

— Не е вярно! — извика Франсес.

— Така ли? Искам да ви кажа, че ми писна от всички вас! И на нея й е писнало. Няма да изкопчите пари от нас, така че престанете да идвате и да се жалвате. Ясно ли е?

Лицето му бе потъмняло от ярост.

Франсес се изправи със застинало в безизразна маска изражение. Сложи си ръкавиците разсеяно, но с усърдие, сякаш това бе действие от особено значение.

— Изразихте се съвсем недвусмислено, Дейвид — процеди през зъби тя.

Розалийн тихо изстена:

— Съжалявам. Наистина съжалявам…

Франсес не й обърна внимание. Сякаш Розалийн не беше в стаята. Пристъпи към стъклената врата и прага се обърна с лице към Дейвид.

— Споменахте, че ненавиждам Розалийн. Не е вярно. Никога не съм я ненавиждала. Но вас — да. Вече ви ненавиждам.

— Какво искате да кажете?

— Жените трябва да живеят. Розалийн се омъжи за богат мъж, много по-възрастен от нея. И защо не? Но вие! Вие живеете на гърба на сестра си, живеете охолно и леко — но на нейния гръб.

— Просто стоя между нея и харпиите.

Те се пронизваха с поглед. Дейвид усети гнева й и през ума му премина мисълта, че Франсес Клоуд е опасен противник — враг, който може да се окаже едновременно и безскрупулен, и дързък.

Когато тя отново отвори уста, за момент той изпита дори страх. Но репликата й бе многозначителна:

— Ще запомня думите ви, Дейвид.

И като мина покрай него, Франсес излезе през вратата.

Дейвид се запита дали само му се е сторило, че в последните й слова бе отправена заплаха. Розалийн плачеше.

— О, Дейвид, Дейвид… Не трябваше да й наговаряш тези ужасни приказки. От всички тя се отнасяше най-мило с мен.

Той яростно кресна:

— Млъкни, малка глупачке. Нима искаш да се впият в теб и да те изцедят до последното пени?

— Но тези пари… ако… ако не ми се полагат по право…

Тя се сви под погледа му.

— Не… Не исках да кажа нищо лошо, Дейвид.

— Надявам се.

Съвестта й, помисли си той, е най-голямата беда! Не бе взел предвид въпроса за съвестта на Розалийн. В бъдеще това щеше да му носи доста неприятности. В бъдеще? Той се намръщи, докато я наблюдаваше, а мислите му препускаха напред. Бъдещето на Розалийн… Неговото бъдеще… Винаги бе знаел какво иска… Знаеше и сега… Но Розалийн? Какво щеше да бъде бъдещето на Розалийн?

Лицето му помръкна и в този момент Розалийн изписка. Цялата трепереше.

— О! Някой ходи върху гроба ми.

Той я изгледа с любопитство:

— Значи съзнаваш, че може да се стигне дотам?

— Какво искаш да кажеш, Дейвид?

— Искам да кажа, че пет… шест… не, седем човека имат желание да те изпратят в гроба, преди да ти е дошло времето.

— Не говориш за… убийство — в гласа й имаше ужас. — Мислиш, че са способни на убийство? Не и тези приятни хора от фамилията Клоуд.

— Струва ми се, че точно такива приятни хора като членовете на фамилията Клоуд могат да извършат убийство. Но няма да успеят, поне докато аз се грижа за теб. Първо мен ще трябва да премахнат от пътя си. Но ако успеят да очистят мен… Тогава ще ти се наложи да се спасяваш сама.

— Дейвид, не говори такива ужасни неща.

— Чуй ме — той сграбчи ръката й, — ако някога не съм до теб, пази се, Розалийн. Животът не е сигурен, запомни го — той е пъден с опасности, с какви ли не опасности. И ми се струва, че най-вече за теб е особено опасен.

— Роули, можеш ли да ми заемеш петстотин лири?

Роули впери изумен поглед в Лин. Тя стоеше пред него, задъхана от тичането, с побеляло лице и стиснати устни.

Той се обърна ласкаво към нея, все едно че говори на конче:

— Хайде, хайде, успокой се, моето момиче. За какво става въпрос?

— Трябват ми петстотин лири.

— Е, и аз не бих се отказал от петстотин лири.