Агата Кристи - Фатален шанс

Розалийн леко се запъна:

— Д-о-о-бро утро. Случило ли се е нещо? Моля, заповядайте.

— Каква прекрасна сутрин! — оживено възкликна мисис Марчмънт. — Всичките ми лалета напъпиха. А вашите?

Момичето я изгледа с празен поглед.

— Нямам представа.

Как се оправя човек с хора, които не приказват за градинарство или кучета — основните теми на провинциалните разговори, мислеше си мисис Марчмънт.

А на глас изрече, без да скрива леката жлъчна нотка в тона си:

— Но, разбира се, вие имате толкова много градинари. Те се грижат за тези неща.

— Струва ми се, че нямаме достатъчно персонал. Старият Мълард казва, че му трябват още две момчета. Но, изглежда, все още има недостиг на работници.

Думите прозвучаха като папагалски заучени фрази — все едно че дете повтаряше нещо, чуто от устата на възрастен човек.

Да, тя си беше едно дете. В това ли се криеше чарът й, питаше се Адела. С него ли бе привлякла здравомислещия, умен, делови човек Гордън Клоуд и го бе омагьосала дотам, че да не забележи глупостта й и липсата на обноски? В края на краищата не можеше да е само външността. Хиляди привлекателни жени безуспешно се бяха мъчили да се домогнат до него.

Но детинската простота би могла да се превърне в примамка за шейсет и две годишен мъж. Дали бе истинска или мнима — преструвка, оказала се от полза, която се беше превърнала в нейна втора природа?

Розалийн продължи:

— Дейвид излезе и се боя, че…

Думите върнаха мисис Марчмънт към действителността. Дейвид можеше скоро да се прибере. Сега се откриваше добра възможност, която не биваше да се изпуска. Словата заседнаха на гърлото й, но тя се насили и ги произнесе:

— Чудя се… дали можете да ми помогнете?

— Да ви помогна?

Розалийн я погледна изненадано и недоумяващо.

— Ами аз… Толкова е трудно… Нали разбирате, смъртта на Гордън промени изцяло живота на всички ни.

„Ах, ти, малка глупачке — помисли си тя, — докога ще ме зяпаш така? Много добре знаеш какво имам предвид. Не може да не знаеш. В крайна сметка преди и ти си била бедна.“

В този момент тя мразеше Розалийн. Мразеше я, защото тя, Адела Марчмънт, седеше тук и се усукваше за пари. Вътрешно си каза: „Не мога да го направя, просто не мога“.

За част от секундата дългите часове на тревожни мисли, грижи и неясни планове проблеснаха в съзнанието й.

Да продаде къщата… (Но къде ще се премести? Никъде не се предлагаха малки къщи, или поне не евтини.) Да вземе наематели… (Но как ще намери персонал? Пък и тя просто не можеше , нямаше начин да се справи с всичкото готвене и домакинстване, свързано с наемателите. Ако Лин й помага — но Лин щеше скоро да се омъжи за Роули.) Да се премести да живее с Лин и Роули? (Не, никога!) Да си намери работа. Но каква работа? Кой би взел жена без професия… остаряваща и уморена?

Чу гласа си — звучеше войнствено, защото в момента тя се презираше.

— Имам предвид финансова помощ.

— Пари? — попита Розалийн.

Тонът й бе искрено изненадан, сякаш парите бях последното нещо, което очакваше да чуе.

Адела продължи упорито и отсечено да изсипва фактите:

— Кредитът ми в банката е превишен. Имам неуредени сметки — за ремонт на къщата, а и данъците още не са платени. Разбирате ли, всичко е намалено наполовина. Имам предвид доходите си. Сигурно данъците са виновни за това. Виждате ли, преди ни помагаше Гордън. За къщата, искам да кажа. Той имаше грижата за покрива, за боядисването и прочее. Получавахме и издръжка. Всяко тримесечие я привеждаше в банката. Непрекъснато ми повтаряше да не се безпокоя и аз естествено не се безпокоях. Искам да кажа, всичко бе наред, докато той бе жив, но сега…

Тя не се доизказа. Срамуваше се, но в същото време изпита и облекчение. В края на краищата най-лошото бе минало. Ако момичето й откаже, значи отказва и толкова.

Розалийн имаше крайно смутен вид.

— Боже мой — промълви тя, — изобщо не знаех. Не съм и помисляла за това… Ами аз, добре… Ще попитам Дейвид.

Адела се вкопчи силно в облегалките на креслото и отчаяно попита:

— Не може ли да ми напишете чек… сега?

— Аз… да, мисля, че мога.

Момичето изглеждаше стреснато. Стана и отиде до бюрото. Започна да рови из чекмеджетата и най-сетне извади чековата книжка.

— Дали да… За каква сума става въпрос?

— Възможно ли е да бъде за… петстотин лири? — думите с мъка се откъснаха от устните на Адела.

— Петстотин лири — Розалийн послушно написа сумата.

Камък се смъкна от плещите на Адела. В крайна сметка всичко мина съвсем гладко! Остана поразена, защото й се стори, че изпитва не толкова благодарност, колкото леко презрение към себе си от лесната победа, Розалийн безспорно беше доста простовата.