Агата Кристи - Фатален шанс

Тя потръпна.

— Недей да говориш такива ужасни неща.

— Е, добре, може би не нож, а стрихнин в супата.

Тя се втренчи в него с треперещи устни:

— Шегуваш се…

Той отново стана сериозен.

— Не се безпокой, Розалийн. Аз ще се грижа за теб. Ще трябва първо да се разправят с мен.

Заеквайки, Розалийн промълви:

— Ако нещата, които твърдиш, са верни — че те ни мразят, че мразят мен — тогава защо не отидем в Лондон? Там ще сме в безопасност — далеч от тях.

— Провинцията ти се отразява добре, моето момиче. Знаеш как се чувстваше в Лондон.

— Но това беше, когато падаха бомби. О, бомбите! — тя потрепери и притвори очи. — Никога няма да ги забравя, никога.

— Ще ги забравиш — той нежно докосна раменете й и леко я разтърси. — Освободи се от този кошмар, Розалийн. Ти беше изпаднала в шок, но вече всичко е минало. Вече няма бомби. Не мисли за тях. Не си ги спомняй. Лекарят ти препоръча чист въздух и живот сред природата поне още известно време. Затова искам да стоиш далеч от Лондон.

— Наистина ли тази е причината, Дейвид? Мислех си, че може би…

— Какво си мислеше?

Розалийн бавно промълви:

— Мислех си, че може би заради нея искаш да стоиш тук…

— Заради нея?

— Знаеш кого имам предвид. Онова момиче от миналата вечер. Тази, която е служила в Женската спомагателна служба към военноморските сили.

Лицето му изведнъж доби мрачно и сурово изражение.

— Лин? Лин Марчмънт?

— Тя означава нещо за теб, Дейвид.

— Лин Марчмънт? Тя е момиче на Роули. Добрият стар домошар Роули. Този муден, бавно загряващ, симпатичен вол.

— Наблюдавах те, докато говореше с нея миналата вечер.

— За Бога, Розалийн!

— Оттогава сте се виждали, нали?

— Срещнах я край фермата онази сутрин, докато яздех.

— И отново ще я срещнеш.

— Естествено. Това е малко селце. Човек не може да направи две крачки, без да попадне на някой от фамилията Клоуд. Но ако си въобразяваш, че съм хлътнал по Лин Марчмънт, грешиш. Тя е едно надменно, наперено и неприятно момиче с доста груб речник. Желая му на стария Роули щастие с нея. Не, миличка, тя не е мой тип.

Розалийн подозрително попита:

— Сигурен ли си, Дейвид?

— Разбира се, че съм сигурен.

Тя добави плахо:

— Зная, че не одобряваш, когато си гледам на карти… Но те показват вярно, наистина показват. Появи се едно момиче, което носи със себе си тревоги и мъка — момиче, което идва от чужбина. И някакъв мургав непознат мъж също ще се намеси в живота ни. Ще бъде опасен за нас. Излезе картата на смъртта и…

— Ти пък с твоите мургави непознати мъже! — изсмя се Дейвид. — Толкова си суеверна. Не се занимавай с никакъв мургав непознат — това е моят съвет.

Излезе от къщата засмян, но когато се отдалечи, лицето му помръкна и той се намръщи. Промърмори на глас:

— Дяволите да те вземат, Лин. Връщаш се вкъщи от чужбина и объркваш всички планове.

Защото в този момент осъзна, че нарочно поема в посока, където се надяваше да срещне момичето, което току-що бе проклел толкова жестоко.

Розалийн проследи с поглед как той прекоси градината и се озова пред малката порта, която водеше към пътеката през полето. После се качи в спалнята си и разгледа дрехите, окачени в гардероба. Толкова обичаше да докосва и да гали новото си палто от визон. Никога не си беше мислила, че ще има такова палто. Още не можеше да повярва на очите си. В този момент се появи камериерката, за да й съобщи, че мисис Марчмънт е дошла на посещение.

Адела седеше в гостната с плътно стиснати устни, а сърцето й биеше два пъти по-учестено от обикновено. От няколко дни събираше кураж да се обърне с молба към Розалийн, но по стар навик отлагаше. А и беше силно озадачена от необяснимата промяна у Лин и от категоричното й нежелание да намерят изход от затрудненията си, като евентуално поискат заем от вдовицата на Гордън.

Но когато тази сутрин пристигна поредното писмо от банката, мисис Марчмънт бе принудена да предприеме ефективни действия. Нямаше място за отлагане. Лин бе излязла рано, а мисис Марчмънт бе зърнала Дейвид да се отдалечава по пътеката, така че теренът бе чист. Тя държеше да завари Розалийн сама, преценявайки правилно, че така момичето ще е по-лесна мишена.

Но въпреки това се чувстваше ужасно напрегната докато чакаше в слънчевата гостна. Изпита леко успокоение, когато Розалийн влезе в стаята с онова малоумно изражение, което според мисис Марчмънт сега бе особено силно изразено. „Чудя се — помисли си Адела, — дали е последица от бомбардировката или винаги го е имала.“