Агата Кристи - Фатален шанс

Дейвид знаеше от опит, че понякога човек трябва да звъни четири-пет пъти, докато някой благоволи да му обърне внимание. С изключение на кратките периоди от време, когато хората слизаха, за да се хранят, фоайето на „Елена“ бе по-безлюдно от острова на Робинзон Крузо.

Този път при третото позвъняване на Дейвид мис Беатрис Липинкот се зададе в коридора откъм бара, като оправяше с ръка златистата си прическа в стил помпадур. Тя се мушна в стъклената кабина и го поздрави с приятна усмивка.

— Добър вечер, мистър Хънтър. Доста студено време за сезона, не мислите ли?

— Да, така е. Отседнал ли е при вас някой си мистър Ардън?

— Момент да проверя — заяви мис Липинкот, показвайки доста подчертано, че не знае точно. Този подход й бе присъщ, особено когато искаше да подчертае значимостта на „Елена“. — А, да. Мистър Инок Ардън. Стая №5 на първия етаж. Не може да не я забележите, мистър Хънтър. Качете се нагоре по стълбите и не продължавайте по коридора, а свийте вляво, после слезте три стъпала надолу.

Следвайки тези сложни указания, Дейвид почука на вратата на стая №5 и отвътре се чу глас „Влез“. Той влезе и затвори вратата след себе си.

Беатрис Липинкот излезе от кабината и извика:

— Лили!

На повикването й се отзова кикотещо се момиче, чиито очи бяха с цвят на сладко от цариградско грозде.

— Ще се оправиш ли за малко без мен, Лили? Трябва да проверя спалното бельо.

Лили отвърна:

— О, да, мис Липинкот — тя се изкикоти. После добави с въздишка: — Не мислите ли, че мистър Хънтър винаги е страшно привлекателен?

— О, колко такива като него съм виждала през войната — отвърна мис Липинкот с отегчен вид. — Разни млади пилоти и прочее. Човек никога не може да вярва на чековете им. Има нещо у тях, което те кара да бъдеш нащрек. Шегувам се, разбира се, Лили. Аз харесвам класата . Дай ми на мен класа. Винаги съм казвала, че джентълменът си остава джентълмен, дори и ако кара трактор.

С това загадъчно изявление Беатрис остави Лили и се отправи към стълбите.

Дейвид се спря и се вгледа в човека, който се бе записал под името Инок Ардън.

Около четирийсетгодишен, видял доста от живота, явно напоследък леко закъсал — с две думи костелив орех. Ето каква беше преценката на Дейвид. А на всичкото отгоре беше трудно да се проумее що за човек е. Тъмен субект.

Ардън го посрещна с думите:

— Здрасти, вие сте мистър Хънтър, нали? Добре. Сядайте. Какво ще пиете? Уиски?

Дейвид забеляза, че господинът се е подредил доста добре. Завидно количество бутилки, горящ огън в камината в мразовитата пролетна вечер. Дрехи с кройка, която не беше английска, но му стояха като на англичанин. Възрастта също съвпадаше…

— Благодаря — отвърна Дейвид. — Ще пийна глътка уиски.

— Кажете докъде да ви сипя.

— Достатъчно. С малко сода.

Напомняха малко на кучета, борещи се за надмощие — дебнещи се, сковани и наежени, готови да се сприятелят или да се захапят с ръмжене.

— Наздраве — каза Ардън.

— Наздраве.

Оставиха чашите си на масата и се поотпуснаха. Първият рунд бе преминал.

Човекът, нарекъл се Инок Ардън, започна:

— Изненадахте ли се от писмото ми?

— Честно казано — отвърна Дейвид, — изобщо не го разбрах.

— Не го разбрахте, така ли? Е, да, може би не сте.

Дейвид продължи:

— Доколкото схващам, вие сте познавали първия съпруг на сестра ми — Робърт Ъндърхей.

— О, да, познавах Робърт Ъндърхей много добре — Ардън се усмихваше и нехайно издухваше облачета дим във въздуха. — Може би най-добре от всички. Вие май никога не сте го виждали, а Дейвид?

— Не, не съм.

— Е, може би така е по-добре.

— Какво искате да кажете? — остро попита Дейвид.

Ардън спокойно отвърна:

— Драги приятелю, това опростява нещата — нищо повече. Извинявам се, че ви помолих да дойдете тук, но ми се стори, че е най-добре… — той направи пауза да държим Розалийн настрани от тази история. Няма защо да й причиняваме излишна болка.

— Имате ли нещо против да си дойдем на думата?

— Разбира се, разбира се. Ами ето какво — никога ли не сте подозирали, че… как да го кажа… има нещо съмнително около смъртта на Ъндърхей?

— Какво, за Бога, намеквате?

— Ами, знаете ли, Ъндърхей имаше доста странни идеи. Дали от кавалерски чувства или поради друга причина, но да кажем, че в определен момент преди години е предпочел хората да го смятат за мъртъв. Той умееше да се оправя с местните жители, винаги му се е удавало. За него не би било проблем да измисли някоя достоверна история, която хората убедително да разпространяват. А той е можел просто да се появи на някое отдалечено местенце под ново име.